Емилио Салгари: Отец Креспел в Лабрадор

Към два часа след полунощ от първата лодка се разнесе силен вик:

— Чувам как вълните се разбиват в някакъв бряг!

— Къде? — попита някой.

— Пред нас!

— Виждаш ли нещо?

— Абсолютно нищо!

— Карайте направо, но внимавайте за подводните скали!

— Мълчете!

Всички замълчаха и загребаха по-усърдно. Пред двете лодки, на едно разстояние от около двеста-триста крачки, се чуваше ясно как вълните се разбиват в нещо.

— Остров! — изтръгнаха се щастливи гласове.

Почти в същия миг вятърът разкъса мъглата и пред очите на корабокрушенците се появи един остров, целият покрит със сняг.

— Земя! Земя! — разнесе се радостният вик на моряците.

— Бързо и внимавай!

— Благодарим ти, Боже!

След малко двете лодки се приближиха до високи скали, покрити от дебел сняг.

Къде бяха? Дали на остров Антикости или край бреговете на Свети Лаврентий? Щяха ли да намерят помощ?… Не знаеха, но в момента това нямаше голямо значение: достатъчно беше, че усещат под краката си твърда почва.

Слязоха бързо, изтеглиха лодките и се събраха около тях, за да чакат изгрева на слънцето.

Всички бяха мокри до кости. Ръцете и краката ги боляха от студа, но никой не се оплакваше, защото се надяваха, че скоро ще дойде краят на мъките им.

Най-сетне мъглата започна да се вдига и първите слънчеви лъчи огряха нещастниците.

Станаха, за да разгледат мястото, където се намираха. Пред тях се простираше реката, която все още влачеше останки от кораба. Зад тях се издигаха хълмове, покрити със сняг.

— Къде сме? — запита отец Креспел кърмчията, който наблюдавате внимателно хълмовете.

— Няма съмнение, отче. Слезли сме на остров Антикости.

— Познавате ли го?

— Слизал съм няколко пъти.

— Какъв остров е?

— Голям е колкото френска провинция и студен като Лабрадор.

— Населен ли е?

— Съвсем пуст е, отче. През лятото тук идват рибари, но през зимата няма никой.

— Значи на този остров не ще намерим никаква помощ?

— Никаква, отче.

— Какво ще правим?

— Не знам.

— Трябва да се измъкнем от това положение. Не можем да прекараме зимата тук без никакъв подслон.

— Прибавете и без храна, защото провизиите ни са много оскъдни.

— Не може ли отнякъде да поискаме помощ?

— Зная, че в Минган, на бреговете на Лабрадор, има няколко френски колонизатори, но дотам има най-малко четиридесет левги по снега и дванадесет по вода.

— Чувал съм, че в залива Калори има колонизатори.

— Не, господине. С приближаването на зимата всички се прибират в Канада.

— Тогава какво ще правим?

— Ще трябва да си построим подслон, отче. И ще чакаме да мине някой кораб.

— Но ако корабите закъснеят? — настоя отец Креспел.

— Тогава ще се опитаме да стигнем до Минган.

— Елате да видим колко храна имаме. Страхувам се, че гладът скоро ще ни посети.

— И аз мисля така, отче.

Отидоха при лодките и ги разтовариха. Запасите им бяха общо около двеста килограма, по-голямата част от които беше солено месо, брашно, малко консервирани зеленчуци, кафе, но никакви сухари. В бързината бяха забравили да вземат някакво огнестрелно оръжие.

— Като ги разпределим, ще ни стигнат за един месец — каза кърмчията.

— На острова не расте ли нещо? — запита отец Креспел.

— Има гори, но те не дават плодове. Може би ще намерим някои житни растения, които се ядат от индианците.

— Но сигурно има поне животни.

— Да, има бели елени, вълци, лисици, белки, но как ще убиваме тези животни с голи ръце? Нямаме никакво оръжие.

— Ще ловим риба в потоците. Знам, че тук реките са богати на риба.

— Да, наистина, но скоро потоците ще се покрият с лед, тогава и тази храна ще ни липсва.

— Хайде, не се отчайвай, моряче. Да се доверим на Бога!

Върнаха се при другарите си и им съобщиха нерадостното положение. Всички бяха съгласни да изчакат минаването на някой кораб, а в това време бяха готови да работят за общото благо.

Решиха най-напред да си направят подслон.

Събраха платната от лодките и с дървета от гората построиха колиба. Дупките между отделните дървета запълниха с трева.

Тази къща, отворена за всички ветрове, не беше в състояние да ги опази от студа. Но тъй като започваше снеговалежът, приютиха се в нея.

През първия ден времето беше изключително лошо. Мъглата се спусна ниско, а през нощта студът беше толкова непоносим, че тези нещастници без завивки, без топли дрехи и без огън не можеха да заспят. Към това трябваше да се прибави и воят на глутницата вълци.