Емилио Салгари - Отец Креспел в Лабрадор

Докато се мъчеха да направят заслон от сняг и лед за болните, чуха ясно силен човешки вик. Отец Креспел и двама моряци се отправиха по посока на вика и видяха как от една заледена могила изскочи човек, облечен в мечешка кожа. Беше нисък, доста мургав, кожата му лъщеше от някаква мас, имаше строги, ъгловати черти.

— Вижте, човек! — извика отец Креспел. — Спасени сме!… Откъде идваш? — обърна се той към новопоявилия се.

Тъмнокожият не отговори. Гледаше с диво любопитство четиримата мъже, покрити с дрипи, заледени от студа, толкова слаби, че не приличаха на човешки същества. Изненадан ли беше или изплашен?

— Откъде идваш? — повтори въпроса си отец Креспел и продължи: — Който и да си, имай милост и ни помогни!

И той тръгна към него, но дивакът побягна като стрела на север.

Отецът и кърмчията се спуснаха след него, но той бе бърз като елен и скоро се скри зад хълмовете.

— Глупак! — извика кърмчията ядосано.

— Може би този индианец не е виждал хора от бялата раса?

— Невъзможно е, отче. Всички индианци от Лабрадор са имали малко или повече връзки с хора от нашата раса.

— Но как тогава да си обясним бягството му? Ние с нищо не го уплашихме.

— Тези индианци са много суеверни и той сигурно ни е помислил за морски духове.

— Наистина, ние сме толкова окъсани и отслабнали, че приличаме на привидения.

— Изглеждаме доста неблагонадеждни с тези дълги бради и чорлави коси.

— Дали ще се върне?

— Кой знае…

— Може би наблизо има село…

— Ако можехме да определим къде точно се намираме, щях да ви кажа дали наблизо има село.

— Южният бряг на Лабрадор дали е населен с много индианци?

— Много са малко по тези места. Може би този човек идваше от много далече. Те са отлични пешеходци и вероятно е преминал много левги, за да дойде чак дотук на лов за тюлени.

— Още една загубена надежда — въздъхна отец Креспел. — Как ще оцелеем при този студ без храна?

— Смъртта ни преследва, отче.

— Но няма да й се дадем без борба!

— На какво все още се надяваме?

— На зверовете — отвърна тихо отец Креспел и се наведе ниско. — Тихо… погледнете там долу.

Кърмчията и другарите му се обърнаха и видяха от морето да излиза някакво животно, приличащо на огромна котка, дълго около метър и покрито с гъста, лъскава козина.

— Охо, северна лисица — възкликна приглушено кърмчията.

— Лъжете се. Не съм виждал северни лисици с гърбици.

— Лисица е, и то от най-добрите екземпляри. Тази кожа струва най-малко хиляда лири.

— Но тази гърбица?

— Не е гърбица. Това са малките й. Когато плува в морето, тя ги носи на гърба си, за да не ги изгуби.

— Ще можем ли да я убием?

— Ще се опитаме да й пресечем пътя към морето.

Разделиха се и тръгнаха към морето. Лисицата излезе на брега и започна да събира суха трева между камъните, за да направи вероятно леговище за малките.

Когато наближиха на около сто метра от нея, те я заобиколиха, прокраднаха се още по-наблизо и въоръжени само с дървета, започнаха да й нанасят бързи и ловки силни удари по главата.

Този път имаха успех.

Лисицата тежеше около двадесет и пет килограма и беше спасителната храна за моряците. Сега готвач бе отец Креспел, който се постара да нахрани до насита приятелите си с отлично печено.

И наистина те се посъвзеха малко, а за болните от скорбут прясното месо се оказа великолепно лекарство. Но когато храната свърши, а това стана много скоро, болестта се развихри с още по-голяма сила.

На двадесет и осми февруари още един от нещастните корабокрушенци бе отнесен от гангрената и скорбута. Погребаха го в снега.

Така от тридесет души, спасени след корабокрушението, бяха останали само единадесет.

Най-сетне ледовете започнаха да се топят. Зимата, съкрушена от пролетния вятър, започна да отстъпва. Ледовете се раз-пукваха бързо със силни гърмежи. Големи айсберги потъваха във водата и издигаха вълни, високи колкото цели планини.

Между снежните петна започнаха да се появяват първите хилави арктически цветя: лишеи, мъхове, първите снежни карамфилчета, златни макове. Цъфнаха и първите северни кокичета. Гори!… Нискостеблени, истински джуджета. Тези полярни гори са характерни с жилавите си ниски стебла.

Подобряването на времето не донесе нещо ново за нещастните корабокрушенци. Те все още стояха при скалите, продължаваха борбата с ледовете, телата им бяха покрити с дълбоки рани, лицата — подути и напукани от студения вятър.