Емилио Салгари - Тронът на фараона

— Ела по-близо, тук! — заповяда Пепи. — Застани тук! Гледай!

Машинално подчинявайки се, Миринри дойде до указаната колона. Оттам се виждаше огромен двор. Той беше пълен: хора лежаха, стояха седнали и прави, и Миринри ги видя. Тежък стон се изтръгна от гърдите му: всички бяха в окови, на всички китките на ръцете бяха отрязани, на мнозина — и ушите и носовете.

Вълна на див гняв обхвана душата на юношата: това са нови зверства на безпощадния Пепи. С отчаяни вопли Миринри се спусна към фараона, но той беше предвидлив и след няколко минути Миринри с вързани ръце и крака, безсилен като дете, лежеше на пода, извивайки се, а фараонът го настъпи с крак и го гледаше в лицето с горящи от гняв очи.

— Момченце! — съскаше той. — Роб! Вземи сега царската корона!

— Господарю! Ще заповядаш ли да го убием? — приближи се един от телохранителите до фараона, като вадеше от пояса си крив нож.

— Махни се! В този край постоянно тече кръвта на бог Ра! — избъбри фараонът. — И тежко на Египет — тъй казват мъдрите от светите храмове в Карнак, — когато в страната се пролива свещена кръв!

— Но с него може да се свърши и без да се пролива кръв!

Пепи се обърна към Миринри:

— Ти ще умреш, дръзкий! — каза той. — Но когато отлети душата ти — тялото ти ще предам на балсамиране. Ще отворят с каменен нож гърдите ти и ще извадят сърцето и белите дробове ще разрежат корема и ще махнат вътрешностите. През ноздрите ще извадят мозъка — жилището на душата. И трупът ти ще лежи тридесет и три дни в тайнствени разтвори, обръщайки се в мумия. А през това време изкусни художници ще ти приготвят разкошна гробница от сиенит, а майстори ще приготвят скъпоценни съдове, писари ще напишат на папирус историята на живота ти, каменоделци ще издялат гробницата, златари ще покрият мумията ти със златоткана материя. Ти ще бъдеш погребан, както подобава да се погребе Син на Слънцето…

Пепи хрипливо се разсмя и свали краката си от гърдите на юношата. Отиде настрана, постоя мълчаливо, сетне се върна и се наведе към неподвижно лежащия юноша.

— Е? Доволен ли си? Защо мълчиш? — надсмиваше се той над безсилния враг. — Кажи поне дума.

— Бъди навеки проклет! — викаше Миринри. — Проклет! Три пъти проклет! — викаше той, като напрягаше всичките си усилия да се освободи от свързващите го въжета.

Пепи се отдръпна.

— Долу тази гадина! — с хриплив, почти беззвучен глас заповяда той.

— Къде ще заповядаш, господарю? — попита един от воините.

— Хвърлете го, без да го убивате, в една от гробниците в скалите на Некрополис. Затворете я добре. Но да се изпълни всичко така, че никой в страната да не узнае!

Воините се поклониха на фараона, сетне вдигнаха тялото на лежащия в безсъзнание Миринри и го изнесоха от залата.

Заповедта на фараона беше изпълнена.

… Когато Миринри се съвзе след няколкочасов припадък, разтвори очи и се повдигна — беше в безмълвната гробница, два метра широка, три метра дълга и два висока. Напразно опипваше с ръка стените: те бяха гладки като стъкло. Само отгоре навярно имаше отверстие, през което влизаше чист въздух.

Нито капка вода, нито къс хляб. И никакво оръжие, за да се самоубие.

Миринри изнемогнал се отпусна на гранитния под на пещерата и замря, молейки Ра да му дойде на помощ или по-скоро да му прати избавителката-смърт. Но от време на време устата му шепнеше заветната дума:

— Нитокрис!… Нитокрис!…

През това време и Оунис преживяваше мъчителни часове, бродейки сам на бранното поле.

Пустиня. Мъртви пясъци, тук-там още покрити с петна почерняла кръв. В загадъчно вековно мълчание се издигат гробници-пирамиди. Гледа с мъртвите си очи в далечината сфинкс, мистически усмихвайки се с чувствените си устни. Преминават, между камъните пъргави гущерчета, които, изглежда, са единствените обитатели на пустинята.

Не, сега пустинята не е мъртва, от север и юг, от запад и изток — непрекъснато летят към пирамидите безбройни орляци птици. Те са грабливи птици, подушили богата плячка, те бързат да разкъсат труповете.

От време на време те на облак се издигат във въздуха, като накацват по разпръснатите камъни и пирамиди. Карат се и с грак се нахвърлят една върху друга. Сетне се успокояват. Някоя от тях събира повече смелост и като камък пада на земята, неловко подхвръквайки, се приближава до обезглавен труп, подскача до безжизнената ръка и впива желязната си човка в подпухналото, посиняло, разлагащо се вече тяло.

Оунис нищо не знаеше за участта на Миринри той знаеше само за неуспешния бой — и дълбока тъга разкъсваше гордата му душа, както птиците разкъсваха телата на падналите воини…