Емилио Салгари - Ловци на бисери

— Ако войниците се държат добре — мислеше си Жан Баре, — махараджата ще бъде свален още тази вечер, преди да са пристигнали ловците на бисери. Мадури ще бъде новият махараджа на Яфнапатам.

Докато въстаниците се приближаваха към палата, за да го превземат, махараджата, загубил ума и дума от страх, гледаше от своята кула с позлатено кубе настъпващата тълпа.

Той беше разпратил хората си по всичките краища на своите владения, за да свикат кандиотите, които единствени му бяха останали верни. Освен това той подготви малката си флота. Но бързото напредване на въстаниците превърна на пух и прах всичките му предохранителни планове.

В това време един военен, покрит с прах и цял окьрвавен, се втурна в залата.

— Ваше Величество — съобщи той, — напълно сме разбити; белият човек се е присъединил към въстаниците.

Побеснял от ярост, махараджата извади един револвер и стреля във вестоносеца. Той се олюля и падна на пода.

— Само така трябва да се постъпва с тези кучета! — извика махараджата.

Сановниците не посмяха да направят нищо, за да предовратят убийството.

По улиците пукотевицата продължаваше. Целият град беше обхванат от пламъци. При оттеглянето си кандиотите опожаряваха всичко, защото смятаха, че по този начин ще забавят настъплението на въстаниците.

Махараджата крачеше като див звяр по малката тераса. Той се спря пред първия си министър и попита:

— Дали ще пристигнат навреме подкрепленията?

— Съмнявам се, Ваше Величество. Ловците на бисери сигурно вече са слезли на брега. Те са много — десетки хиляди.

— Значи с мен е свършено! — скръцна със зъби махараджата.

— Остава ми да се надявам на флотата и на четирите хиляди кандиоти, пръснати из земите ми. Може и да победим.

— Но ако остана тук, ще ме пленят.

— Бих искал да ви посъветвам, с ваше позволение.

— Точно това очаквам от теб, негоднико, тъй като ти си първият ми министър.

— Напуснете палата и бягайте към брега.

Махараджата го погледна с кръвясали очи.

— До трона ми ли искаш да се домогнеш? — извика той.

— Не, Ваше Величество — отвърна нещастникът с разтреперан глас и втренчено гледаше дясната ръка на своя господар, който посягаше към дръжката на меча си… — Аз ще дойда с вас.

— Ще имаме ли време?

— Да, но трябва да се преоблечете, за да не ви познаят.

— Накъде ще тръгнем?

— Ще настигнем флотата.

Махараджата се спря, озарен от внезапна мисъл.

— Амали обича Мизора — възкликна той.

— Казват, че сестра ви се е съгласила да се омъжи за него.

— Нещастница!… Още ли е в замъка на този бандит?

— Така мисля.

— Ще ударя Амали в сърцето. Щом всички ловци на бисери са тук, скалата е останала без защитници!… Добра идея! Аз ще загубя трона си, но наказанието на Амали ще бъде по-тежко… Пригответе ми едни селски дрехи. Ще се направим на въстаници и обстреляме по войските ми. Щом не искат да отдадат живота си за своя махараджа, не заслужават нищо друго.

Махараджата отряза дългата си черна брада, свали златните пръстени и огърлиците си от перли, съблече копринените си дрехи и ги замени с роба от грубо платно и панталони от бяла аба.

Четиримата му министри и десетина други сановници направиха същото.

— Въоръжете се с пушки и мечове и ме оградете, за да ме защитите. Тълпата на площада ли е вече?

— Още не — отговори първият министър.

— Дайте заповед на кандиотите да ни пуснат и да не отговарят на изстрелите ни.

— Ваше Величество — обади се първият министър, — защо не се възползвате от тайния вход?

— Кой таен вход?

— Този, който води в храма на Буда. Оттам можем да излезем, без да ни видят.

— А съкровищата ми? Нима ще ги оставя в ръцете на тези негодници?

— Още тази сутрин се погрижихме да ги заровим.

— Тежко на този, който ги докосне! Всички слязоха в едно малко подземие.

Министърът отвори една скрита врата и поведе малката група по тъмен коридор, светейки с главня. Те вървяха няколко минути в едно мрачно подземие, което ту се изкачваше нагоре, ту слизаше надолу. Най-накрая водачът отвори някаква тясна вратичка и групата влезе в пустия храм.

Отвън се чуваха гърмежи и викове.

— Къде се намира този храм? — попита махараджата.

— До външната крепост.

— Дали ще ме познаят въстаниците?

— Вие сте добре маскиран, Ваше Величество.

— А ако ме нападнат?

— Ще ви защитаваме. Напред! Нямаме време за губене.

Махараджата, който трепереше за живота си, се реши да излезе от храма. Улицата беше пълна с хора. Въстаниците отблъскваха кандиотите, които се опитваха да излязат от града.