Владимир Свинтила - Развратителното въздействие на администрацията върху духа

Ако администрацията има някакво отношение към това, то е да пречи! Тя е ленива, мръсна. Навсякъде, където администрацията се е заела да прави нещо, то е било истинска драма. И ако някъде има успех, то е защото имаше един тип патриоти, които казваха така: Абе трябва да спасим! Той тръгва, отива да работи в администрацията с една цел: да спаси едно обществено мероприятие от безумието на българската администрация. И виждате, навсякъде, където някой се е реализирал, направил нещо, той го е направил в страхотна борба с администрацията. Направил го е, както е мисленето, в борба с властта, с властниците. Установяването на българската администрация в пълния й вид фактически е край на българския обществен живот. Българският обществен живот не е могъл да бъде подтиснат в най-тежките години от османското владичество, но от българската администрация този обществен живот е подтиснат и унищожен. Последните деяния, които той прави без администрацията като обществена култура, това е Съединението и Сръбско-българската война. След тях вече всичко е бюрократизирано. Българското национално-освободително и каквото искате движение се бюрократизира в лицето на българската държава. Ентусиазмът толкова дълбоко угасва, че някъде от 20-те години насам у нас напълно секва дарителството. То спира, защото българинът се дръпва, тъй като той вече не вижда това тъждество между себе си и администрацията. Той вече не мисли, че ние гражданите и администрацията имаме едно понятие за доброто, че ние служим на едни и същи цели, че това, което ние правим като граждани администрацията го прави по организиран начин. Може би само по отношение на училището е запазено старото отношение на вживяването на човека в обществената природа. Но и това е на нивото на селското училище, след това нещата са другояче. Влизането в гимназия, приемането, това са много сериозни проблеми. И при всички тия неща българинът почва да усеща, че има една сила, която вече не е самият народ, не може да бъде отъждествена като народ. И стигаме до смешния парадокс, че българската държавна организация слага край на българската национална общност. Това, което Турция не е успяла да направи. Т.е. в последна сметка човек сам си кове съдбата.

Сега да се спрем на следния парадокс. Българинът в турската империя е независим, той няма връзка с турската администрация, тя не се интересува от него. В селото пъдаринът или пандуринът е обезателно турчин и това е единственият представител на турската власт в селото. Разбира се, пъдаринът има безпрекословна власт, но тя е по отношение на кражби, убийства и т.н. Българската община съществува, но само в един аспект — тя помага за събирането на данъците и е един посредник между властта и населението, защото общината отговаря колективно за данъчните и други задължения. Селското население е в контакт с турската държавност само при събирането на десятъка. За събирането на десятъка има най-различни, често пъти противоречиви, във всички случаи жестоки сведения. Проблемът е в това, че този данък не се събира от турската държава, тя го продава. И тези, които го купуват, имат агентура, свои въоръжени сили и т.н. Десятъкът е тревожел българина със следното: докато не минат да приберат житото, той няма право да го вършее. И тези хора избират най-добрите кръстци. Но често пъти те — това са разложени типове, хищнически устроени хора, грабители — те не си знаят вече интереса. Оставят да минат дъждове, да прорасне житото, без да идват да го приберат и стопаните не могат да го ползват. Това са били собствено големите неудобства на десятъка и то е по отношение само на житните култури и на гроздето сред плодовете (овощарството е непонятно като стопанство, всеки гледа за себе си, от овощарство никой не печели). Това е тормозът на българина. Вярно, че това е свързано с много неудобства, но това е единственият контакт. Защото при животновъдите турчинът ще умре от скръб, ако трябва да тръгне да брои овце например! Отива и се споразумява с овчаря: „Колко агнета имаш добив? Дай толкова и толкова…“ Фактически тежестта е падала върху чисто земеделското население, производителите на зърнени храни, не върху животновъдите. Това е контактът. Българинът е бил абсолютно независим от турската власт. Патилата му са били, когато минава аскер, когато Турция води война. Но когато минават войски в модерността е много по-страшно, отколкото е било по-рано. Ако има т.нар. зулуми, те са това, което е сега престъпността. И трябва да кажем, че онази, старата престъпност далече не е по-голяма, далече не може да се сравнява дори с тази престъпност, от която понастоящем хората страдат и треперят по градовете, а вече и в селата. Защото навремето ако стане убийство в едно село, цял район настръхва. После, не забравяйте отмъщението. Ти не можеш да убиеш брат ми и да останеш жив. Това е родата. Има друго — с един кремък, едно огниво и малко прахан ти си свършен, аз те подпалвам и те няма. Това, че турчин ще влезе в едно село или от турска махла ще влезе в българска махла и ще убие някого, това е пълен абсурд! Махлата на другия ден няма да я има! Тази заплаха на родовото отмъщение, на личното отмъщение много дълбоко е регулирала отношенията. Що се касае до града, той е абсолютно независим. Човек влиза в контакт с властта, само ако извърши убийство. Тъй като и кражбите са подсъдни на лонжията. Има старата зависимост, за която ние говорихме вече — зависимостта на индивида от еснафа, от лонжията, зависимостта от селската община, от родата, от „неговите“ хора. Но тази зависимост е от съвършено друг характер. Вярно е, че тя е едно възпиране за индивидуалното развитие. Обаче по отношение на идеята за върховенство на държавата, на властта, на управлението, българинът не е имал подчиненост, колкото и да изглежда невероятно при всички глупости, писани за турското робство — де факто той е бил самостоятелен и независим, еманципиран.