Владимир Свинтила - Идеята за равенство сред българите

Има една дълбоко вкоренена идея в българското съзнание, идеята, че всички сме равни. Това не е плод на Просвещението, на естественото право. Край тия неща България е отминала, те не са влезли в нейния живот и съзнание. Това е равенство, което не е равенството пред законите, а просто фактическото равенство между един индивид и друг, благодарение на това, че в края на краищата всички сме хора. Т.е. пак се стига до естественото право, но по един съвършено заобиколен път и на основата на една сентенция, не на основата на филозофеми. Тази народопсихологическа черта е с огромна важност и значение за съдбините на българския живот; това схващане е активно и днес.

На какво се дължи това? И когато кажем на какво се дължи, ние ще уплътним понятието и ще го разширим, и ще видим неговите консеквенции. Аз непрекъснато ще повтарям, че в България има извънредно много реликти от античността. Има едно психологическо утаяване на събития, които са станали в античността, запаметени са и са станали част от нашата психология — ще изброим отново само някои. По мнението на Жирмунски понятието за красота и право са наследени от късната античност, и това несъмнено е така. Калокагатията — красивото като нравствено добро, — е патетиката и на нашия Йовков. Също така от античността са наследени идеите за правда и истина. В античността идеята за правда и правосъдие е не толкова дълбоко обоснована, колкото е дълбоко вкоренена. Един от лозунгите на Юстиниановото право гласи така: „Да се стигне до правосъдие, ако ще светът да загине“. В българския живот, не само в литературата, а и доста разпространено сред хората, благодарение на четивата, които се превръщат в разказ, в легенда и така се фолклоризират, се запазва традицията на късноантичния роман. И това е показано много добре в сборника на Йордан Иванов „Старобългарски разкази“. (…)

Тази тясна връзка с античността е от такова значение — понеже това са устойчиви структури, те не позволяват техните съставки да отпаднат и да бъдат заменени с нови. От едно историческо възпоменание те се превръщат в нещо, което бих нарекъл динамичен консерватизъм. Динамичен, защото всяко поколение ги преосмисля, като се вживява в тях и ги преживява, като ги превръща в жива своя практика. Това е наследството на античния град.

Успоредно с това има едно второ наследство, това е славянската община. Това е тази жива селска общност, която владее земите си общо, не познава частна собственост. В какъв аспект тази община е била жива в България? Хаджийски имаше една теория за т.нар. неделени братя, той като адвокат е имал много такива случаи. Когато се наследи един имот от 40–50 дка, никога не се извършва съдебна делба. Наследниците обработват заедно, без да се скарат, без да се сбият. Неделените братя, това е перманентността на идеята за племенна собственост. В основата си тази форма е изразена класически в задругата. Задругарството в България не е изследвано. В краеведчески трудове много рядко се описва една задруга. Така е описана една задруга от Горна Баня, която към 1908 г. е била още жива. Аз съм преглеждал две преписки за деление на задруга. Едната преписка е от един процес, заведен в 1898 г. за делба на седем задругари, и приключва в 1928 г.

В Средновековието преобладавала ли е задругата? Никой не може да каже. В Кормчията и въобще в това бедно законодателство, което имаме, тя не се упоменава. Тя е фактическа институция, никога не е била осмисляна юридически. Тя е много ласкана от Хаджийски. Хаджийски, както мен, така и всички дълги години ни е държал в ръцете си. Аз съм писал един апотеоз за него. Сега това увлечение по Хаджийски го смятам направо за наивизъм. При него има една такава обрисовка на задругата — собствеността е в ръцете на старейшината, той разполага с нея в нейното използване. Примерно, вечерно време като се съберат на трапезата, той дава нареждане на някой от задругарите да изоре дадена нива и да я засее с царевица и т.н. Ако някой от задругарите отиде на гурбет, при завръщането си спечелените пари той дава на старейшината. За тая солидарност Хаджийски е събрал трогателни неща, например за Котел. Котел е вече град, но този морал е оказал своето влияние — един от общинските съветници обикаля бедните и пита вдовицата Елена: „Колко брашно ти трябва за зимата?“ Тя отговаря: „Но аз не мога да платя.“ Той казва: „Аз не те питам имаш ли пари, а колко брашно ти трябва?“ И тогава тя казва: „Два чувала“.