Владимир Свинтила - Идеята за равенство сред българите

Когато след Освобождението агите, моллите, ходжите ги няма, тяхното място се заема от селския ханджия или на по-високо ниво — от държавната администрация. Това не е стоково стопанство, това е стопанство на предметния обмен, където грънчарят докарва грънци от планината и срещу две стомни получава крина жито, там парите не са и необходими. Данъците все още не се събират в пари, а в натура. Десятъкът не подозира съществуването на парите. И вижте колко е трайно това, нарядите през войната и след войната от селяните, ами това са аваризите. Данъкът в натура се завръща. Когато говорим за перманентната архаика на българския народ, шега няма, това е така. Аз ще продължа, ангарията не е турска дума, а гръцка; институцията е гръцка, от късната античност минава във Византия и турците я взимат оттам. В 1920 г. Стамболийски я възстановява като Трудови войски. Т.е. от тези архаични модели общественото съзнание не може да се отдели, то дори не може да узнае тяхната същност, то не може да ги погледне отвън, да разбере тяхната историчност, за да разбере тяхната архаика.

Това е историческият и етнографският фон; етнографски, защото имаме намесата на славянската община, исторически, защото имаме присъствие на античността. Това е фонът, на който се създава идеята за човешкото равенство. И трябва да кажем, че при стопанската система, която съществува, това равенство не е илюзорно. Но тази програма, която е програма за социално равенство, се оказва по-дълбока — програма за човешко равенство, но тя е утопично-химерична. Реално, като политическа програма, има само един тип равенство и то е пред законите. Да се разшири тази идея върху други сфери от човешкото битие, това е оковаване във вериги, това е нещо, което отива против антропогенезата, защото самото биологическо развитие на рода е към възникване на индивидуалност. Това не може да се отрече, този проблем е изследван и при тасманийците. В съвремеността ние знаем, че и най-примитивните народи, които живеят от събирачество, са имали представа за личностния тип и за издигнатия личностен тип, не само този, който се митологизира. В туй отношение българският живот познава само един тип признание — личен момък, лична мома. Това е едно признаване за присъствие на личностен тип само в младия възрастов клас. Т.е. ние тука имаме една удивително древна и мрачна структура, но тя създава веднъж завинаги у българина навика да живее в група. Всичко, което той първо прави, е да си осигури социалната група. Наблюдавайте хората и ще видите тяхното движение към цели, то е винаги намиране на дядовата ръкавичка: „Влез, макар че сме мнозина, но нали си ни роднина.“ Едно търсене на подобните и едно много сериозно установяване в собствена социална среда, и никога действие извън нея. Който я напусне, е изгубен.

Една трансформация на тези архаични модели са прословутите сдружения. Ако отворите дневниците на Учредителното събрание, ще видите, че 1/3 от дебатите са върху проблема за сдруженията. Това не трябва да се смесва нито с политически партии, нито със синдикално движение, защото в 1880 синдикално движение няма. А по отношение на идеята на политическо организиране, в България в 1880 г. няма никакво понятие за политически живот. Целият български политически живот се е изчерпвал в едно противопоставяне на турците и друг политически живот не е бил мислим. В това противопоставяне са се обособили две групи, които в никакъв случай не могат да бъдат обозначени като партии. Имаме достатъчно сведения, че от страната на старите, въпреки кавгата с младите, са били осигурявани средства за революцията. Значи не е имало в никакъв вид едно дълбоко противоречие, те нямат помежду си отлика от партиен вид. Не се мисли синдикално движение, не се мисли партия, тогава какво се мисли? Каква е тази мания към сдружения? Това е реставриране на тлаката, това е реставриване на клиентелата, това е даване на организационен вид на гражданското общество. Което пък е в пълно противоречие с идеите на гражданското общество, защото то е нещо, което ме оставя да работя, да мисля самостоятелно, което зачита пълната ми еманципация. А организацията в гражданското общество ми отнема еманципацията, защото аз почвам да се съобразявам с нещо, което се нарича политика на гражданското общество, което е друг тип на отрицание на гражданското общество. Личността е идеята на пълната спонтанност. Групата е идеята на човешкото подчинение.

Този тип сдружения бяха много помпозни, много ритуализирани, те до едно имаха химни: „Горе, горе знамената,/ долу алкохолът цар./ Ще да пием сал водата,/ тоз безценен, чуден дар.“ Не могат да вкарат един правилен стих, членуват водата. Това говори за нивото на цялото т.нар. движение. От тоя тип химни и маршове България кипеше. Всичко това се пееше тържествено и хоровете го разнасяха. За нещастие, това е традицията на българската хорова песен. Ние нямаме немските, френските, италианските хорове. Един или друг имат в репертоара си българската народна песен, дълбоко подправена, жестоко парфюмирана, лишена от каквато и да било спонтанност. Достатъчно е пригаждането й към белканто, тя има съвсем различен характер.