Владимир Свинтила - Генералната мерзост на българския живот

Това е една много болезнена тема: генералната мерзост на българския живот и свързаните с тази мерзост общонационални пороци, примерно предателството — не като предателство, а като интимно убеждение, като дълбоко вътрешна програма, програма за защита, като идея, че всичко е позволено, щом светът е такъв. Тъй като по отношение на индивида се действува със средства, които са невъобразими и неповторими. Става въпрос за следното, както вече го разгледахме: конституира се едно нескончаемо състояние на мерзост, което е в постоянния триумф на една безлична общност. Която не може да бъде общност, защото общността се диференцира, а тази общност не се диференцира; общността има структури, а тази общност е аморфна. Общността е свързана с идеята за отговорност, ако искате, водачески принципи, просто функциите на референтни групи (ако водачески ви звучи остаряло или смешно). В общността, за която говорим, която се конституира исторически в България, няма елементите на туй, което социологията разбира като общност — нито структури, нито нива и т.н. Има един псевдоуниверсализъм, с тип на народничество, определян като народ — това не е народ. Определян като народностно начало — това не е народностно начало. И в него, като се вгледаме, откриваме това, което нарекох динамически консерватизъм и което заслужава много по-грубо наименование, но нека останем при този термин. При което винаги имаме, грубо казано, едно тържество на многото над човешките отделности. Защото не можем да говорим нито за маса в истинския смисъл на думата, нито за личности. Това е едно негативно обстоятелство, което се конституира не заради това, примерно, че тука населението е глупаво, грубо, престъпно и т.н. Това са просто исторически обстоятелства, които се напластяват и по същество представляват най-древния триумф на селската община и на градската клиентела на Античността.

Това не са есеистични неща, защото характерно за българския живот е една непрекъсната борба, и то много сериозна — на индивидуалностите за оцеляване и на масата за унищожение на индивидуалностите. Конфликтът личност — маса е нещо ново в българския живот, не е традиционен. В това отношение липсва духовен и социален опит, поради което той е драматичен, трагичен и разрушителен. Тъй като и върху него няма никаква спекулация, никакъв анализ, той не е осъзнат. Недейте забравя, че етногенезата на българите не е завършена до XI в., това според Д. Ангелов, а според мене доXVI в. Тук имаме един кипеж, едно ставане, готите дават своето духовно наследство, прабългарите дават своето, също и траките — това е най-чувствителният народ, най-интересният, траките създават понятието за абсурд и митовете за абсурда, Сизиф, цар Мидас, Прокруст, всички тези митове за невъзможността са тракийски. От друга страна, Чаталарският надпис издава един много дълбок мироглед, това е философия на нивото на един Монтен; или един такъв документ като „О писменах“, това е един тръбен зов — „Прежде оубо словени не имехонъ книгъ, нъ чертами и резами читаахон и гадаахон погани сонщи“. Климент с литературната си дейност риторично и стилистично се изравнява с византийските си съвременници. Разбира се, в техните теми и по техния начин, но големият проблем е, че той може да се изравни с образеца, от който възниква. Защото в литературите на византистичния Изток такива чести случаи няма, а ще кажа, че и в българската литература това не се повтаря. Има и други, много важни компоненти, това е примерно употребата на порцелана. Да се въведе един нов материал в културата, е героика; това е равностойно на въвеждането на нов метал. Какъв е пътят от Източен Тюркестан, по който е дошъл българският порцелан, е дълга история. Но по това време Италия и Франция не притежават порцелан. Ще рече, че още в Първата държава има индивидуалности, които се стремят към хоризонти от нов тип. Има сигурни сведения, че с този фаянс са били облицовани храмовете отвън и отвътре. Как са изглеждали те с бял порцелан облицовани! От друга страна, възприемането на керамичната икона — това не е византийско, това е коптско изкуство. Изключение прави монументалната икона на св. Теодор Стратилат, която е нещо уникално не само за България, а и за иконописта изобщо, и за чието възникване не можем да кажем нищо. Дори само присъствието на богата трапезна керамика в Първата българска държава говори за това: човек, който има един извисен бит, очевидно не се побира в рамките на своето време, защото битът е първото място, в което индивидът напуска общността.