Владимир Свинтила - Генералната мерзост на българския живот

Тука влизаме в един кръг теми, които изглеждат на пръв поглед биографични. Аз съм си позволил много да се интересувам от живота на някои големи български автори. Трябва да кажа, че съм улеснен напълно. Баба ми е направила пристройки към триетажната къща, построена от дядо ми, които е давала под наем. От тая рента е живяла, живял е чичо ми, баща ми. И понеже къщата ни е до зоопарка (бившия), в онова време към края на града, и наемите са били ниски, софийските интелектуалци са живеели в моя дом. Дълго време вкъщи е живял Кирил Христов, живял е Елин Пелин (нашата къща му е първата софийска квартира). Баща ми почина рано, но от леля ми, която почина 95-годишна, аз знам цялата интелектуална история на София, защото при Кирил Христов и при Елин Пелин са идвали редовно, поне два пъти седмично, Пенчо Славейков, д-р Кръстев, Димитър Бояджиев, П. Ю. Тодоров — всички тия хора, които другите изучават само по христоматиите, аз ги познавам в техния бит и в интимните моменти на живота им, най-вече в моментите на интимно страдание. Да кажем, един много сериозен източник за тази тема, това са дневниците на Кирил Христов, от 40 тома. Той много рано е доловил този контраст и го е регистрирал. Той посещава, да кажем, Елин Пелин, когато Елин Пелин е библиотекар в Народната библиотека и описва положението му. Елин Пелин е в едно малко стайче, поместено между два ватерклозета. Всеки две минути един от двата ватерклозета пуска вода, той няма никакво спокойствие — отварянето и блъскането на врати, разговорите пред вратата, няма атмосфера за работа. Второ, помещението, в което работи, мирише на клозет. И трето, то е така влажно поради двата клозета, че е чудно как Елин Пелин не е умрял от туберкулоза или от нещо друго. При това там той е непрекъснато тиранизиран от един човек, който няма абсолютно никакво значение в нашата култура — казва се Аргиров и е останал с това, че е превел дневниците на Иречек (не знам дали от чешки или от немски). Но когато той е директор на Народната библиотека, не е имал и тези трудове, но е имал възможността за пълното издевателство над Елин Пелин. Трябва да ви кажа, че в моето юношество, това беше най-голямото щастие на народностния елемент: гаврата и унищожението над човек, който претендира за интелектуална и духовна значимост. И това отношение изгражда биографиите на духовните хора на България.

Някъде от 1907 г. започва масовото преследване на Вазов. Началото на това преследване за съжаление е сложил Пенчо Славейков, който с пълно право е протестирал, че с тази опълченска или солдатска поезия на Вазов е вече свършено. Вазов е човек, който е свързан изключително с Възраждането, нищо от това, което е направил на тема извън Възраждането, няма стойност — нито „Казаларски царици“, нито „Нова земя“, нито „Драски и шарки“; те интересуват изследователя с някои наблюдения от социологически характер. Примерно прословутият му разказ „Дядо Йоцо гледа“ — той е интересен като една история на българската администрация, на нахлуването на новата култура, на срещането на елементарния човек с техниката, с държавните степени и т.н. — иначе, в художествено отношение това е една много банална история. Независимо от всичко, трябва да се каже, че примерно дори в „Под игото“ на ниво са 5–6 глави, останалите са от значение за нас с наблюдения на живота на манифактурния град на Възраждането, много богати и много интересни. Социологията на „Под игото“ е грандиозна, но художествената му страна е скромна. Неговите истински големи работи това са „Чичовци“, „Немили-недраги“, това са темите и типовете на неговата младост. Със своя първи период, който завършва фактически към 1894 г., той е с огромно значение, той е бил възпитател на нацията. Но това, което вече след Пенчо Славейков се подема срещу Вазов, то е отвратително — срещу му е писана такава помия от хули, че в съвременността човек не може да ги чете! С пълна вулгарност! Ще ме прощават дамите, но трябва да го кажа: „Какво ни занимава Вазов, люляка ли му е замирисал? На п… му е замирисал!“ — това е критическа статия. Вазов е руган, плют, навсякъде от всеки лумпен и от всеки гамен. И далече не с мотивите, с които Пенчо Славейков воюва срещу него — той воюва срещу него в името на една нова синтеза между България и Европа. Едно приближение до новите структури на Европа, не това старо разбиране примерно за някакви етнографски близости между България и Франция, защото тук танцуват народни хора и там танцуват.

Идваме вече до самия Пенчо Славейков. Той е уволнен и унищожен направо от една гад, С. С. Бобчев, вероятно най-нищожният интелектуалец, който България е имала. Той има като редактор едни заслуги със списание „Българска сбирка“. Но това не са и негови заслуги, там естествено се срещат последните представители от Възраждането, с мемоари, със статии, със спомени, със свидетелства и с изследвания. И друга заслуга на това списание е участието на Димчо Дебелянов. Разбира се, С. С. Бобчев не е имал никакво отношение към Димчо Дебелянов — на него са му липсвали поети. Той е дошъл — да заповяда. Има в един момент молба между списанията да представят нова българска поезия в периодиката. Така Антон Страшимиров дава път на автора на „Рицарски замък“ — само за да противодействува на „Мисъл“.