Владимир Свинтила - Идеята за равенство сред българите

„Добре, ще ти докараме два чувала, а ти ще платиш, когато можеш.“ Съществувала ли е всеобщо една такава практика, това е една много съмнителна история. Аз познавам другата страна, негативната, на задругарския живот. В Панчарево в 1948 г. все още имаше една такава тлака — деветима братя с жените си. Те спяха в общо помещение, на майката само слагат на врата звънци нощем да не я пипат, иначе жените са общи. И кметът, комунист, ги застави с пистолет в ръка да се разделят, кой където иска да ходи, това съжителство да престане. „Селската мъка“, която беше една от формите на агитация на тесните социалисти, се състои в следното — петима братя в една стая с жените си на пет одъра и пред всеки одър по една люлка. Доколкото такъв начин на живот е съществувал, той е бил дълбок враг на първичната индивидуалност, която не може да се формира дори на нивото на селскостопанския примитивен труд. И там, разбира се, за недоволствата е имало един изход, това е разбойничеството. Към всичко това трябва да се прибавят определени форми на колективен живот, на колективен труд, на колективна помощ. Това са прословутите седенки. Но по-важни от седенките са тлаките. Тлаките, това са голяма група работници, които отдават труда си под наем, отиват да свършат дадена работа, да помогнат, обикновено по жътва. (…) Тлаката не е построена на родов принцип, но е построена на общински. Има си водач, който има турско наименование, който спазарява тлаката, получава заплащането след свършване на работата, разпределя го по един много достоен начин; той знае всеки какво е свършил и според това му плаща, това заплащане е безпрекословно. Ако един селянин се глави да извършва полска работа при друг от Петровден до Димитровден, то той няма право да напусне при положение, че господарят му го бие или не му плаща, защото е обвързан с религиозен обет. Там има и определен светец, който покровителства тези отношения. Тоя вид договор е религиозно санкциониран и ненарушим. Това е българският идеалитет, този патриархален български мир, за който много въздишаха в моето юношество. От друга страна, тези, които усещаха голямата му тежест, посрещаха с велико тържество „Гераците“, защото това е не само повест за селския живот, това е манифест за края на този начин на живот. (…)

Така тази утопия на егалитаризма — едно общество на равни във всяко едно отношение — изглежда напълно възможна и удовлетворителна. Българската общност под османска власт (XV-XIX в.) е една общност без организирано общество, няма своя държава, значи тя представлява нещо съвършено спонтанно, не създадено по повелите на закона — регламентира се от самосъзнанието, а не от законови норми. И естествено поради тази причина тя е нещо много устойчиво, защото не почива на подчинение, а на свои решения. И вижте сега лъжата на българската историография — прощавайте, но това е единственият период на свобода, в който българският народ е живял, разполагал е наистина със себе си. Неговите еснафски организации — лонжиите, неговите църковни борби, дейността му в областта на църковната просвета, неговото книгопечатане и вестникарство — всичко е финансирано най-вече от самото население, няма държавна каса, няма данъци, т.е. липсва всеки елемент на принуда. И това състояние създава завинаги в българското население едни идеи на утопичност. Де факто това е една анархия, осъществена в пълния смисъл на думата. Вярно е, че е имало тегоби и данъци по отношение на империята, но те са връзки с нещо чуждо, което, като се удовлетвори, те оставя на мира. В останалото време човек живее и се радва на своята пълна автономия. Тази автономия крепи егалитарността, за която говорим. Това е светът на ръчния труд и всички могат да бъдат равни. Единият ковач или медникар ще бъде по-добър, по-известен, ще бъде знайно името му, но и другият не е на дъното на занаята, защото правилата на професионалното възпитание в класове са много строги и човек, влязъл в тая система, не може да не е добър занаятчия, добър майстор. Имайте предвид, че съветите на лонжиите много строго са контролирали — нечестни сделки са били направо невъзможни — и много тежко са санкционирали недобросъвестно извършена работа.

При тази система личностното развитие е безкрайно затруднено. Защото в една такава задушевна общност хората се познават много добре и психологически, и физиологически. Общуването е толкова пълно, че е невъзможно да се създаде дори тази минимална дистанция, която съществува между молекулите на материята. Примерно, в петък банята е за мъже, всички мъже се познават помежду си физически. Всички жени също се познават физически. Тези физически качества и на мъжете, и на жените се обсъждат на пазара. Ще посоча за пример един разказ на Елин Пелин, за жената със златния косъм. Той е за потайностите на една жена, която на едно много интимно място имала златен косъм и Блаженият, увлечен от тази идея, се жени за нея. И още нещо, неудобно и неприятно, бих искал да кажа, но ние сме тръгнали да се занимаваме научно с тези неща — цяла София знаеше как е изглеждал фалосът на Вазов. Поетът Марангозов разказваше как бил с Вазов на баня: „Вазов излиза (от басейна), фалосът му не излиза.“ Тази гадна анекдотика е съдържание на обществения живот. И още отвратителни физиологически подробности — тъй като вършат всичко заедно, по пътя между селото и града, например, ще се изходят и по голяма нужда. И си наблюдават фекалиите. И знаят, че Иван е дебелосерко, а Драган е тънкосерко. Тези характеристики са основни на личността. И ако някой желае да бъде над това ниво, му се припомня, че той е тънкосерко или дебелосерко. Тоест личността обществено се оплюва, дори с непозволени средства.

Читать дальше