Владимир Свинтила - Идеята за равенство сред българите

Но принадлежността към въздържателното, туристическото, читалищното, вегетарианското, есперантисткото движение гарантираше едно доста безпечно съществуване на своите членове, особено по отношение на маниерите на обществено обезпокояване на личността. При своето влизане в литературата аз не бях никой, защото не идвах от никоя група, нямах легитимация. Един пример за значението на тези обществени групи — излязоха мемоарите на Стефан Попов, този човек направо от поста директор на сп. „Млад турист“ постъпва във Външно министерство, а там се постъпва много мъчно, с конкурс, допускането до който е много трудно. Иван Богданов ми е разказвал, че до конкурс за аташе в Гърция с френски език и той, и негов приятел се явяват в канцеларията на МВнР да депозират заявленията си. Секретарят им задава следния въпрос: „А вашият татко да е бил в Генералния щаб по време на войната? — Не, не е бил. — А вашият татко случайно да е генерал? — Не, не е. — В такъв случай, оставете си заявленията, но те ще останат без последствия.“ Блокировката е пълна. Иван Богданов е син на индустриалец. Но Стефан Попов, чийто произход е много скромен, чрез Туристическото дружество има път директно към МВнР, където не може да постъпи синът на един индустриалец. Така че, тези сдружения съвсем не са безобидна работа.

Тая ситуация е сериозна, защото има много сериозна стопанска основа. Това е, ако щете, кооперативното движение. То е едно движение точно на този кръг изравнили се личностно хора, познаващи се физиологически, които не притежават никаква индивидуална тайна по отношение на другия и които в тоя тип кооперации участват с простия труд и с никаква квалификация. Това е повсеместно разпространено и в края на краищата решава съдбата на българския народ. В духа на тази мисловност е и цялата държавна политика. Примерно, не се развива земеделието, доходите на селяните са нищожни, от 200 кг. за декар той не може да забогатее. Когато през 1928 г. правителството вижда, че българското зърно е 4 или 5 пъти по-скъпо от това на световния пазар, то създава една организация „Храноизнос“, която не е изнесла и 1 тон жито, никога не се занимавала с износ, това е също една лъжа. Нейната цел е следната: взима се в ръцете на държавата търговията с хляба. „Храноизнос“ изкупува житото и го продава на хлебопроизводителите. Тя го купува на една сравнително висока цена, за да даде възможност на селяните да произвеждат малко и скъпо. Хлябът в България в 30-те години струва 2.5–3 пъти по-скъпо, отколкото в Германия или Франция. Създават се едни високи цени за хляб за градското население, като докладът на министъра Христов, който създава тази история, гласи, че градското население ще приеме тази цена, то няма къде да ходи и това ще спаси селото. И се създава уравнителен фонд, от парите, които постъпват при хлебопроизводителите в градовете, се заделят суми за допълнително дотиране на селото. След 1944 г. — една традиционно земеделска страна като нашата живее благодарение на италианската фуражна пшеница, която доведе до добиви от около 400 кг. от декар. Но италианците добиват един тон от декар. Каква е работата? Това семе изисква определена агротехника, да се сее на определена дълбочина, при определена топлина на пръстта, при определена влажност, в строго определени дни. Изисква определено предварително торене. Нито едно от тези агротехнически предписания не се изпълнява от българска страна. И не може да се изпълни, защото българското ТКЗС почива на принципа на простия труд. Но България е заплашена от липса на млечни продукти още преди 1944 г. Тогава овцевъдството още не е унищожено, така че проблемът за сиренето е що-годе решен, но не е решен проблемът за млякото, кравето масло. При тия ниски добиви не може да се създаде кравеферма. Тя иска т.нар. сочни фуражи, декари със зеле само за кравите. Трябва да има кладенци с питейна вода за обилно поене на добитъка, за оросяване на тревни площи, за високи добиви на детелина и на други сочни растения, млекодайни. И се създава цяла една „теория на еднокравето стопанство“, която се преподава в Икономическия институт. Тя се състои в следното: че селянинът не може да гледа отделно крава, но той трябва да има мляко, добре, значи ще употребим кравата и за оран, ще впрегнем една крава и един вол. Тази крава няма да дава 25–30 л, тя ще дава малко, 4–5 л, колкото една санска коза. Но все таки, тя ще дава мляко. Това е теорията на еднокравето стопанство, която е една сериозна основа за запазване на маразъма в българското селско стопанство. Да се запази маразъмът е една държавна политика.