Владимир Свинтила - Развратителното въздействие на администрацията върху духа

Ние говорихме за клиентелата, Пашови, Агови и т.н. След Освобождението клиентелата се запазва, но тя се реорганизира. Тя се реорганизира вече около един член от родата, който е попаднал някъде в административната система и който може да нарежда и да подрежда своите роднини. Това е не непременно човек с голяма власт, но това може да бъде някой ловък и хитър човек, който — изразът е такъв — е влязъл под кожата на началството. И почва да сумира своите хора в някакво звено на администрацията, където те вече, тази стара клиентела, получава нова организация. Туй, което нарекох динамичен консерватизъм: старите структури успяват да се преоблекат или успяват да влязат в нови и да ги преосмислят. Това не са приказки, ние разполагаме с факти. Примерно някъде в началото на създаването на БДЖ няколко души от Вакарел успяват да станат машинисти. Как са ставали машинисти на парните котли по онова време, без подготовка и т.н. един дявол знае, но са ставали. И оттам нататък те откриват в железниците място за вакарелци. Към 1940 г. около 60 на сто от железничарите бяха от Вакарел. Радомир даваше полицията, общинските жандарми. Стражарите от моето юношество нямат нищо общо с милиционерите, нито с днешните полицаи. Това бяха възрастни хора с дълъг стаж в полицията, със среден обем от 150 кг. Защото в полицията те имаха право на безплатна храна, неограничено. Дори си спомням една подигравателна песничка: „Вчера старшият ми даде пет чинии порцион, малко, рече ми, да ручаш, че приличаш на балон“. Субпролетариатът, елементарният човек, намери рая.

Попадал съм на много примери в това отношение. Например попадам в едно село, Ново село, до Видин. Ново село е мястото на производството на най-фантазното българско вино, „Новоселска гъмза“. Sec е 22 градуса. Това вино никога не е било пито в България. Ако попаднеш в Ново село, някой ще ти издействува една дамаджана. Иначе, бутилирано, то се явява в Англия. Искам да кажа, че това е един богат край, който винаги, и по време на социализма, е работил за износ. Тези лозя са съхранени от античността. Но това село не работи лозята. Всички са на работа като дребни чиновници в града. И когато се пенсионират, се прибират да си доживеят дните в Ново село. Това беше селото с най-много пенсионери в страната. Че тези „службаши“, както Вазов би ги определил, не са нещо съвършено незначително, говори това, че от техните среди произлиза Логофетов, председателят на 26-тото Народно събрание, който беше убит по Народния съд. Един разговор с местните хора, едно изучаване на техния манталитет показва, че идеята за клиентелата е абсолютно жива. Те си имат двама-трима хора нагоре-надолу по министерствата, които ги уреждат. При това те имат и шифрован език. Когато той отиде при началника за някаква служба, началникът го пита: „Колко месеца има в годината?“ И той ако каже 6 месеца, значи ще даде на началника си 6 заплати. Ако каже 8 месеца, началникът му вика: „Не, ти не знаеш, годината има 4 месеца“, това значи 8 заплати за началника. Разбира се, за тези селяни и това е богатство. Защото нека направим едно сравнение. Един квартален бакалин (какъвто беше нашият, когато живеех на „Гурко“, на когото аз като момче извършвах редица услуги и покрай това го опознах отблизо, бил съм 12-годишен, но се ориентирах пак, простете, социологически), имаше чист доход месечно 2400 лв. Работеше с цялото си семейство. 2400 лв. беше ниската заплата в администрацията. При това той, като бакалин, като търговец има и рискове, и разправии, тя бакалската работа, трябва да ви кажа, че е много сериозна. Той, когато иска да вземе някаква стока, прави един преглед на цялата си клиентела и може предварително да каже: Иванови ще купят, Петрови ще купят. Касае се за една сериозна квалификация. Човекът в администрацията не дължи обяснения никому, не е длъжен да знае каквото и да било, не е длъжен дори да говори на литературен език, не е длъжен да знае да пише, освен да се подписва.

Тези низши служби биваха невероятно овластени. Ако в село Дивдядово трябва да има ред, но държавата не може да създаде полицейски участък, спазването на целия ред е възложено на местния пандур. Той може да прави с населението направо каквото си иска. Има една известна пословица, която е много характерна: „Царят дава, пъдарят не дава“. Можеш да имаш всички законни права, но ако пъдарят, ако кметът решат, че ти не можеш да ги имаш, с теб е свършено, ти ги нямаш. И няма начин тия проблеми да се оправят. В страната съществуваше административен съд — това е много важно — човек можеше да съди държавата и успешно да я съди, но това се отнася за активното население на градовете, което е ориентирано в закона и което има пари за един процес. Дори един най-елементарен процес беше недостъпен за селото. Селото, което е в автаркията, в самозадоволяването, което и сега е в автаркията, то се самоунищожава в автаркията, не може да излезе от нея. Защото автаркията му осигурява елементарно жизнено пространство и осигурява просъществуването му. Физическото, биологическото просъществуване. Но селянинът не може да излезе от нея, да води процеси и т.н. Тогава на него му остава като реакция само един ропот и вечното оплакване, което можете да чуете в България — от заран до вечер, на всички социални нива. Какъв е смисълът от това оплакване, което не е ориентирано към никаква институция? Примерно някъде си някой почнал да строи жилищен блок в близост до друг. И понеже не взел съответните мерки, тоя близък блок почва да пропада и жителите пищят. И те се обръщат към телевизията, не към прокурора, не към съда, които са упълномощени да спрат едно такова вредителско действие — прокуратурата светкавично може. Не! Те се обръщат към телевизията: „Вижте ни!“ И после например се явява една дама, която пищи срещу наемите, че за двустаен апартамент й искат 200 долара, а тя изкарвала 40 долара — че к’во ме интересува? Аз какво мога да ти помогна? Простирай се според чергата си, иди в провинцията, иди на село! Оплакването пред телевизията прави телевизията популярна. И това са функциите на българската телевизия: даване на публичност на интимния плач.