Владимир Свинтила - Развратителното въздействие на администрацията върху духа

Нашата белетристика не блести с богатство на сюжети и теми. Има справедливи оплаквания, че атмосферата на живот на цели поколения са пропуснати. Едно такова обстойно оплакване има у Елин Пелин от 1928 г., че е прескочен цял един период от живота на нашите градове, с високите дувари, с чимширите. От тази атмосфера е останала комай само една повест, „Последна радост“ на Йовков. Така че нашият живот литературно не е осветен. В този аспект дори бих казал, че България остава сляпа като традиция. Но има тук-таме такива сюжети, например у Влайков, който е един много слаб, тезисен писател, не си заслужава човек да се занимава с него. У него се среща човекът, който се е махнал от селото си и се е „зареял“ в света, и се е върнал след 20–25 години. Това запиляване го има в българския народен живот. То е да се махнеш, да се отървеш от обстановката, в която си израсъл, в която очевидно развитата личност дълбоко е страдала. Тези неща в миналото ги имаше като предания, като семейни спомени за този или онзи. Тези случаи са минимално регистрирани в литература и другаде, но все пак са оставили една атмосфера, като се има предвид, че такава атмосфера има в „Идилиите“ на П. Ю. Тодоров.

Обикновено този, който е отчужден или нарочен, който не е с многобройните общи качества, които гилдията или родата не предлагат, а налагат на личността, е търсил изход. Един от тези изходи е хайдутството. Не трябва да се смята, че като хайдути отиват революционери. Революционната функция на хайдутите е една измислица. Това е същото, каквото е цялото разбойничество в Европа в XVII, XVIII в. Разбира се, винаги има един стремеж за свобода, но този стремеж е от типа homme libre , свободния човек на Стендал от „Пармският манастир“ или това са италианските кортератори, или това са разбойниците на Шилер, които носят нещо хуманно, нещо човешко, но така техният бунт е твърде много личностен. Друг изход, който развитата личност е намирала, това е гурбетът. Гурбетчийството е освободило много хора от видиотяване, от вкостеняване, дори от преднамерено обедняване. То е добре регистрирано от края на XVII, началото на XVIII в., когато почва едно голямо движение. На гурбет се ходи в Мала Азия, в Северна Африка, в Тунис, в Малта, в Австрия, в Румъния, едва ли не до Полша. И в това движение се осигурява една независимост на индивида от общността. В това „запиляване“ на личността, в забегването от своята среда трябва да се търси зараждането на новия личностен тип. Човекът, който не е доволен с настоящето, не е доволен с клиентелата, не е доволен с тия рамки на живот, не е доволен от този идеал на простото възпроизводство на личността — той ни се представя като гурбетчия, като скитник, като забегнал.

От самото начало тази българска общност, която идеализира себе си — и не може да не идеализира себе си, защото тя трябва да устои на турския натиск, трябва да устои след Освобождението на руския натиск, трябва да устои на натиска на нашите съседи, който не е малък — тя не култивира високи добродетели у себе си, тя ги имагинира, тя си ги въобразява, приписва си ги, което е по-лесно. Тези хора, доволните от своя дял и от своята съдба, те във всички социални трансформации успяват да удържат своя идеал, своя начин на живот и структурата на психичността си. Видяхме ги през сдружения, през лонжии, през редиците на старата славянска община, видяхме преживелиците на клиентелата и най-накрая ги откриваме трансформирани и обособени в нови и модерни форми на организация на съществуване — това са формите на българската държавна администрация.

Очевидно, че общото състояние на т.нар. управление, било от средновековен тип или, ако искате, от античен, е създавало винаги една определена характерология, влияло е върху характерите. Примерно в античността полисът е като че ли най-благоприятният фон за развитието на индивидуалността, на новите типове индивидуалности, с неговата агора — мястото на дискусията, на философската мисъл, на обсъжданията. Това самосъзнание в античността е изразено в антропонимите, прибавянето на „агора“ към името — Анаксагор — това е едно съзнание за пълно съвпадение между личността и нейната общност. Несъмнено е, че в нашето Средновековие системата на управление също е оказала своето високо влияние върху манталитета, върху нравствеността. Свидетелствата не са много, но бих казал, че са дори достатъчни. От една страна, примерно Рилският хрисовул, където се изброяват няколко десетки типа данъчни чиновници, специализирани по събиране на мед, на вино, на плодове, на жито и т.н. Това говори от само себе си за един голям произвол и едно голямо притеснение. Какво е ставало в националната душевност в тази обстановка, разбира се, ние можем много малко да кажем. Картината се изяснява по-добре в Румъния в XIV-XV в., която е пълен приемник на българската държава, на царската канцелария и на българската социална система. Румъния запазва до ХХ в. болярството като класа. В многобройните дако-славянски грамоти — които са на старобългарски език, те са писани от румънци за техни нужди, но на нашия език — са упоменати един невероятен брой държавни чиновници, които са с български наименования. Това показва пълната приемственост между средновековна Румъния и средновековна България. Дако-славянските грамоти показват една много жестока, небивала бюрократизация на Втората държава. Един чиновнически апарат, какъвто не е доловим дори във Византия, която е много добре документирана. И по всяка вероятност не е така добре доловим във Византия, защото византийското право е систематично, покрива много зони. Нашето средновековно право е несистематично, то покрива случайни взаимоотношения. И това в България е предизвикало развитието на една висока административна система.

Читать дальше