Владимир Свинтила - Развратителното въздействие на администрацията върху духа

Но проблемът е, че тази интелигенция действително подготвя ’76 г., тя е моторът. Няма да откажем героичното й поведение, в никакъв случай. Но тя не е облечена още във властта и доспехите на администрацията, тя е още в самодейността на българския народ. За да разберем тия трансформации, ще ги видим и в отделните лица. Ако вземете II и III том на „История на Сливен“, във втори том ще видите гравюри, снимки на хора от Възраждането и в третия том ще видите дейците на България след Освобождението. Там са вече с ордените, с бомбетата, с широките яки — това са съвършено друг тип хора. И така е историята на Враца, историята на Габрово… Появява се вече един тип, който няма нищо общо с народностния дух и с Възраждането. Това не е дори ранната буржоазия. Това е социален тип за себе си, това е чиновникът. Който вече не може да живее без всички дрънкулки на уважението. Вземете примерно един политически деятел като Данов. Данов е четник от четата на Филип Тотю, преди това е терзийски работник, чирак. След като завършва — мисля икономика и държавни науки — когато се връща в родния си град като доктор, е посрещнат със салюти на оръдия. Това е вече един съвършено друг човек, така друг, както е друг Захарий Стоянов вече като парламентарист, председател на Народното събрание, като политик. Те са вече чиновници. И вижте сега в тази нова обстановка съпоставим с Данов е Константин Стоилов. Който нито е мирисал революционни борби, нито нищо — просто си е завършил на Запад навреме и с добър успех един факултет (юридически мисля) и тъй като има нужда от образовани хора, става председател на една партия, Народната. Това са вече хора, които не са продукт на развитието на една нация, не са неин плод и нямат нищо общо с нея, изобщо не са свързани с нея. Това е едно съсловие само за себе си, нещо за себе си, а не нещо за нас. То е das Ding an sich, номинален елемент. И туй сочи бързото конституиране на типа. Забележете, по време на смъртта на Левски, през ‘72 г., този тип е непонятен и неизвестен. Едно десетилетие по-късно, в ‘82 г., той господствува. Но цялата тази класа, тоя социопсихологичен тип е готов преди Освобождението и поради своите, да ги наречем, народни корени — каквито са тия на Захарий, на Данов — имаме илюзията, че тука това е същата тази национална ферментация. И това е една от големите грешки в модерното самосъзнание на българина. Започва с един идеалитет посрещането на българската администрация — спомените за Паисий, че и ние сме имали царство и господарство. Българинът е горд с администрацията си. Вземете разказа на Вазов „Дядо Йоцо гледа“ — когато пристига в селото някакъв подофицер, той отива да му пипне сабята и да му целуне ръката. И възторгът на дядо Йоцо гласи така: „И цар, и княз, и топове, и учени хора“. Значи тука има едно възторжено отношение към администрацията. И разбира се, никой не подозира нейната същност и никой няма разбирането, че тя е ненужна или е нужна в една десета от това, което е, че тя непрекъснато се възпроизвежда на базата на пълната неангажираност на своите членове, че тя е превърнала функциите на националното развитие в доходоносни предприятия, защото в дъното на тази администрация не се живее добре, но в средните нива и особено във висшите степени тя е за предпочитане пред голямата самостоятелна работа. Примерно един началник на отдел в едно министерство получава сума, която като чист доход има един собственик на едно дребно предприятие. Аз говоря за класическия период 1882–1914 г. В този период, за да получиш ти един доход какъвто получава средното чиновничество — 200 златни лева — ти трябва да имаш десет души работници, с всички произтичащи от това сложности, докато чиновническият живот е безбурен.

Ние тук непрекъснато ще противопоставяме народната инициатива на държавната. Народностната инициатива във Възраждането е грамадна. Създават се цели градове, грамадни, много добре устроени, които предизвикват възхита — възрожденски Пловдив, Мелник, Жеравна, те са много. При тези градове се решават проблеми за хигиената, решават се проблеми за водоснабдяването, канализация няма, но добре се решават проблемите с отходните места. Добре се решава въпросът с уличната настилка и т.н. Има една обществена грижа, която в отделни градове като Ловеч напр. е направо трогателна. Всичко това е възникнало без администрация. Да не би турците да са имали градски архитекти и прочие? Това, което е създадено, е една собствена дейност. Вярно е, че после общините създават планове за благоустройство и т.н. Но е вярно, че тези благоустройствени планове и тези грижи идват на базата на т.нар. местен патриотизъм, който е бил също така неприятен на българската администрация, за да бъде кръстен и негативно. Местен патриотизъм — това са хора, които обичат своя град, които живеят чрез него, за него, в него. Нямат намерение да го напускат, да се отделят. ( Никопол ). И вижте какво, това е собствено патриотизъм. Човек, бидейки предан на града си, на своето населено място — това е реалната връзка с общността и с държавата. Другото са тиради, глупости. Хората от крайдунавските градове, които плуват до Виена, до големите австрийски дунавски пристанища, те искат — за това са останали документи — да направят от Лом един Грац, видели са Грац с неговите гори и с неговите сгради — това е! Това е все още общността.