Владимир Свинтила - Развратителното въздействие на администрацията върху духа

Всесилието на администрацията се изразява и в задушаване на стопанския живот. Примерно държавните търгове. Ако не му занесеш 50% от печалбата си, министърът не подписва тръжните книжа и ти върви на майната си. Министърът като вземе тези пари, той ги разпределя, той не ги взима за себе си. Около него е цяла банда, мафия, защото ако той не раздели тези пари, те ще намерят начин да го злепоставят, докато е министър или след това. Това са малко на брой от формите на развращение на обществеността от собствената й администрация.

В социално отношение тая администрация има още едно много лошо отражение — това е случаят с т.нар. пенсии. Пенсията е едно системно обезпечаване, което се извършва от самия служител или работник, който внася определен процент от заплатата си като обществена осигуровка. Тази обществена осигуровка се олихвява и т.н. В 30-те години регламентът беше такъв: работникът плаща 50% от тези осигуровки, 50% плаща неговият работодател. Имаше инспекции, организирани от самия Работнически съюз, които зверски следяха за спазването на това правило. В очите обаче на селянията и на много, които не са обезпечени, това се явяваше като един подарък от държавата на определена класа, на определено съсловие. И това е зона, в която почнаха много игри. Добри Божилов внезапно, за да спечели популярност, даде на възрастните селски стопани една неголяма пенсия, но я раздаде на всички, в размер близо на един милион пенсии, за които никога не са били внасяни застраховки. Т.е. изврати се една много сериозна социална институция, плод на което извращение е днешната мизерия на два милиона души — защото това са хора, на които също тъй са октроирани, подарени са пенсиите, без да са правени съответните вноски. Разрушена е цялата идея.

Ако се обърнем реално към живота, без приказки, ще го видим. Ние нямаме музеи — никой не ги е построил. Постройка за музей, доколкото на мен ми е известно, направиха само във Враца, защото там излязоха големи златни съкровища и за тия съкровища се прояви интерес в целия свят. България има една много сериозна живопис, това ви го казвам без сянка на кокетиране. Ние нямаме Национална художествена галерия. Нашите пък провинциални художествени галерии се помещават в какви ли не пригодени сгради, това е смешно, защото има едно: картините искат равна температура, те искат определено количество светлина, влага и пр. Училищата — ние нямаме никъде подходящи условия за учебни заведения. Да не говорим за пътища, да не говорим за транспорт, това е една карикатура, и то жестока. Да не говорим за съдебната система, която буди отвращение у всеки човек с достойнство. Съдебната система и дейността на съда, така както е в последните 50 години и както е и днес — извинете, турското правосъдие е рай! И ако направим една съпоставка на турските закони, които до 1896 г. действуват в България и сборник на сега действуващите закони в България, ще видим, че законодателно феодална Турция седи много по-високо.

Оттук следва пълната кухота на понятието за държава. Понятието държава няма съдържание. И както и да насилвам паметта и съзнанието си, не мога да стигна до някакво осмисляне на понятието за българска държава. И не съм срещнал досега такъв герой, който да е успял да го направи. С това става пълно обезсмисляне на националните институции — от армия до университет. Оттук нататък започва и цялата празнота на обществения живот — парадите, юбилеите, помпозността, ордените, бомбетата, шествията, цялата тази абсолютно куха дейност, която в никакъв случай не може да бъде свързана с идеята за народ, още по-малко за българския народ. Аз смятам, че българският народ при тая ситуация се е окопал, той е в отбранително положение, той не се е предал и не е капитулирал. Но проблемът е, че е деградирал, мисловността му е деградирана и че той е тотално възпрепятствуван по отношение на едно развитие. Единственото, което той пази все още като добродетел, това е, че не успяха по руски модел да му въведат алкохолизма като задължителен почерк на живот. И второ, че той упорито устроява дома си. Тоя забързан, загрижен еснаф, който непрекъснато носи кога дъска, кога някакво желязо и вътре непрекъснато нещо прави. Това е единствената област на позитивно приложение на неговите сили и качества.

От цялата тая работа зависимостта на интелектуалеца става толкова страшна, че той не може да не адаптира в някакво отношение към тая система. Необходимостта от тая адаптация дава и едно друго отражение: създаване на неврастеничния тип, на човека, който вече не може да намери успокоение и равновесие. Който не може да стигне до едно равновесно състояние дори с помощта на измама. Създава се, на латински казано, homo irascibilis , неуспокоимия човек. Примери има в нашата литература — единият е Стоян Михайловски, другият — Кирил Христов. Но ако се вгледаме в живота, този homo irascibilis , който е във вражда, във воюване със всичко и със всички, ще го срещнем на всяка стъпка. Това вече прави интелектуалеца непродуктивен и го прави неползваем. Той вече не е нужен нито на читателя, на публиката, нито е нужен на себе си.