Владимир Свинтила - Развратителното въздействие на администрацията върху духа

В чиновничеството се е утвърдил идеалът на вечната безпечност: не ме безпокой за нищо! Давай ми заплата, аз ще намеря какво да правя през тия осем-девет часа престой — ще чета вестник, ще пия кафе, ще излизам по своя работа… Това е идеята за постоянното материално охолство въз основа на нищо. И то стимулира прословутото българско ученолюбие, на което човек не трябва да има абсолютно никакво доверие. У нас учебни заведения, средни, висши, представляват само един механизъм за трансформирането на селянина в благородник, на лумпена в учен, като използуват системата на прословутата диплома — най-голямото нещастие, което Наполеон Бонапарт е дал на света, държавно учредената диплома срещу официално положен изпит. Тук няма вече никаква идея за образованост и специализация, тука има само идея за пунктиране, за имитиране на даден тип дейност и едно добро живеене. Аз един-два пъти съм ходил да чета лекции в университета, поканен от един или от друг професор, за един разговор или някаква лекция по социология — кракът ми няма да стъпи повече пред тая тъпащина! Един преподавател ми разказа следния случай: че цяла една пълна аудитория попитал „Колко души имат пет книги, да вдигнат ръка, но не романи, а сериозни“ и две ръце се вдигнали. Това ниво е такова, че то никога не може да бъде извисено. В света няма измислен начин тоя тип невежество да бъде култивиран. И ето как фактически тази администрация довежда в последна сметка до една деградация на мисловността на българина. Неговата мисловност е деградирала, той не само е лумпенизиран, той е унищожен духовно. Тия неща не са могли да бъдат направени от турците, можаха да ги направят само българите заедно с руснаците в администрацията.

Тази администрация получи своята вихреност при комунизма. И ще ви кажа защо. Защото българските комунисти (има голяма разлика между комунизма в България, Англия, Франция и Германия) бяха народници. И те не можеха да бъдат други. Няма индустриален пролетариат, няма капиталистическа експлоатация. Няма човек с 50,000 души работници. Трудно е да се намери индивидуален капиталист с повече от 50 души работници. Значи тяхната основа трябва да бъде някаква народност. Те нека си говорят за работничество и т.н., но категорията работничество е подправена. Под работник се разбира дребния занаятчия, неговия чирак или вече модерния български работник — електротехникът, който прокарва нови електрически линии по провинцията по дървените стълбове. Този в гащеризона с особените котки на краката за катерене, той беше „новото човечество“. И ако вземете дори комунистическите писания, да кажем „Село Борово“ — Желяз, който дава акъл на селяните как да правят революцията, той е електромонтьор. Оттук нататък почва една игра с широките настроения. Какво иска българският народ? Българският народ, народецът долу, иска място. Той не иска работа. Той иска местенце — някъде да отиде да си получава парите. И тая клиентела вече се организира около държавата. Забележете каква значимост получава тя, до каква степен е извисен лумпениатът. Защото лумпениатът решава проблемите в администрацията и тези, които искат да останат в нея, трябва да се лумпенизират в една или друга степен.

Но тъкмо това велико тържество на т.нар. администрация доведе до пълния крах в стопанството. Защото, развивайки се неумолимо и в грандиозни размери вече и в селото, чрез агро-промишлените комплекси — това беше вече бюрократизирането на селото — развивайки се там, тя унищожи дори слабо запазилата се автономия на стопаните в ТКЗС-тата. Защото на годишното отчетно-изборно събрание на ТКЗС-то селяните можеха да станат и, колкото да е странно, да протестират срещу едни или други порядки. И не можеха да бъдат спрени, защото тия критики те извършваха с оглед на една вяра в партийната програма. За да се отърват от това, въведоха АПК-то. В АПК-тата обсъждане на кражби, злоупотреби, зулуми няма. Там селянинът е на нивото на войника в казармата. Каквото му се нареди, ще направи, каквото му се даде, ще получи. На по-хитрите ще се позволи и малко кражба. Но административната система вече, администрирането на живота там постигна един връх. Който връх сложи край на българското стопанство. Аз бях писал, че при АПК-тата са изоставени два милиона декара земя. Но дойде да ме намери един агроном, който ми каза, че са дванайсет милиона. Защото вече там действуват други съображения. Примерно терен с по-голям наклон не се обработва, тъй като изисква повече нафта, а те имат лимити. Решението е: понеже горивото ни е толкова, обработваме тия терени, а тия терени не ги обработваме, изоставяме ги. За това няма отговорност пред никого, няма отчетност, никой не се интересува.