Владимир Свинтила - Развратителното въздействие на администрацията върху духа

Между Възраждането и Новото време в българската психика лежи една много сериозна преграда или ако искате, с Освобождението се извършва една много сериозна трансформация в народната душевност. И то трансформация от тип, който назад в историята на България не можем да констатираме. Може би в приемането на християнството да е имало една такава дълбока трансформация, която писмено не е засвидетелствана и археологически не може да се установи. Става дума за следното: създава се една администрация, своя. Българинът за първи път има своя администрация и в тази администрация той за първи път има онагледено понятието за своя принадлежност към държава и към нация. Дотогава единственият признак за неговата национална принадлежност е езикът. Не са дори обичаите, които са много разнообразни и от различен произход. Т.е. той за първи път материално засвидетелствува своята национална принадлежност и има идеята, че тази администрация осъществява общонародни цели и идеали. Например, тази администрация като военна е натоварена с осъществяването на една мечта: обединението. Но ако борбата за освобождение и обединение преди е лежала на българското общество, сега тази задача е минала на администрацията. Т.е. администрацията желае това, което народът желае, при това тя го осъществява — има материалните възможности, има структурите и организацията. Затова между нея, между нейната волютивна дейност и волютивната дейност на народа, между нейните насоки и насоките на народа, няма отлика. Народът желае всеобщото образование — администрацията го желае и го осъществява. Народът желае своята политическа и национална самостоятелност — администрацията я обезпечава. Тука вече във възприемането на идеята, че основните, национални задачи се възлагат на един специален апарат, а народът, тъй да се каже, остава бездеен или действува само по поръчение на администрацията, със строго определено поставено искане — това нещо много дълбоко изменя психиката. Вие вече нямате един човек, който действува самостоятелно, има подбуди, мотивировки, мотивира се в поведението на свои сънародници, в поведението на предците си, на баща си, на големия си брат. Администрацията му отнема тая мотивировка и дори му отнема необходимостта да я има. Ако той я има, тя вече има декоративни функции. И виждате при това положение как патриотизмът абсолютно се изпразва, той става една куха и с течение на времето една мръсна история, от която човекът с достойнство най-накрая почва и да се дърпа. Но това е фактически и първото подчинение на българина, за което ще стане дума след малко.

Хората за тая администрация са налице и преди Освобождението. Обаче ние можем много строго да локализираме във времето тяхната поява. През 1869 г., когато Раковски отива в Котел и иска да създаде революционна организация, котленци го предупреждават да се маха, за да не го вържат и предадат на турците самите те. В ‘69 г. още няма никакви условия за революционна организация и революционна дейност. Тези условия се раждат от срещата на двама души, които мислят сходно — Левски и Каравелов. Споразумението между двамата — това е революционната организация на България. Но ако се обърнем към обкръжението на Левски, ние няма да намерим нито един интелектуалец от този тип. Трябва да ви кажа, че и в живота ги няма. Неговите сподвижници са Иван Големият, Подвързвачов, Арабаджията, отец Матей Миткалото — това са хора, често пъти фантазни, нереални, сътворени от едно въображение. Дори и най-рационалната група около него са хора самосъздали се, от този тип. Идещи, както комунистите казваха, „стихийно от недрата на народа“, те са самият този народ. Когато по-късно видим обкръжението на Бенковски, нещата са други — там е Каблешков, там е Волов. Кой е Каблешков? Има много интересни мемоари за него, които са доста в разрез с това, което Захарий Стоянов пише. Каблешков е една дълбоко съзерцателна натура и един високо културен не само за времето си човек. Примерно, достоверно е, че той е превел „Тримата мускетари“ и „Граф Монте Кристо“. Каблешков е вече чиновник, той работи в Хиршовата железница. Волов е възпитаник на Николаевската гимназия, високо интелектуален, много високо морален човек. Петлешков е също така човек с много добро образование. Някъде след ‘72 г. внезапно българският живот се изпълва с интелектуалци, не от прежния тип, вече нямащи нищо общо с Паисий, със Софроний, с Рибния буквар. Това е една модерна интелигенция и центровете, в които тя възниква, са известни, те са няколко. Това е Галата Сарай, френския колеж, който дава едно абсолютно образование — възпитаник на Галата Сарай е Симеон Радев, ние знаем неговата титанична френска култура. Той написа и една книга на френски „Македония в българското Възраждане“, която е със стилистиката на Иполит Тен. Другият център е Робърт Колидж, неговите възпитаници са на много високо ниво. Чрез Робърт Колидж в българския живот за първи път влиза една европейска енциклопедия, Encyclopaedia Britanica, която вече може да се види подредена гордо по стълбища на господарски къщи в Копривщица, в Пловдив, в Свищов. Масата обаче идва от Николаевската гимназия в Одеса и от пансиона на Тодор Нейков. За какво става дума: Русия отдавна иска да сложи ръка на българското интелектуално развитие, това са функциите на Априлов и Габровската гимназия, за която се полагат много грижи. Априлов я създава, но идва един момент в който ние не можем да посочим откъде идват парите. Но Русия си дава сметка, че тука руското влияние се пречупва през едни български нужди, пречупва се през манталитета на българските възпитатели и следователно това не е отражението, което Русия търси в България. От друга страна пък руските средни учебни заведения са много сериозна работа по онова време, те са по немски образец. С техните изисквания, с преподаването на античните езици е било един ад. Както казваха руски емигранти в България — „это было проклятие наших отцов“. И не е чудно, че Ботев не издържа на тая дисциплина в Одеската гимназия, където му почват и патилата. Тези условия са трудни за българина, който интелектуално не е натоварен. Тогава царското правителство прави един грандиозен реверанс: „На правах южных славян“, на южните славяни им дава право да постъпват без всякаква подготовка където искат — но фактически ги насочва към две учебни заведения, в последна сметка към едно. И за да бъдат под един по-специален контрол, се създава пансионът на Тодор Нейков, където пансионерите са наблюдавани и през извънучебното време. Тодор Нейков е определено руски агент. Той дори отказва да се върне в България, в 1903 г. прави едно посещение, но не остава тука, той там е обезпечен, има пенсия от руската държава. От Николаевската гимназия идват много хора — може би от порядъка на няколкостотин души. Разбира се, за онази България няколкостотин гимназисти — това е армия. Тъй като примерно в 70-те години в България надали има стотина даскали на ниво, ако не броим селските училища, където попът учи децата на четмо и писмо. Фактически едно образование, което отива отвъд наустницата, има само в градовете, и не във всички градове. Така че Николаевската гимназия, тъй да се каже, бълва интелектуалци. Има и друго. Турските училища от типа на откритите от Митхад паша, които са за български и за турски деца, създават първата генерация българска интелигенция, владееща свободно турски. Възпитаниците на тези училища владеят османски език не по-зле от турците. Имаме сведения за един град , където султанът прави посещение и е посрещнат от българския учител с тържествено слово на османски, който местните турци не владеят. В цариградския печат има много оплаквания към ‘75 г. (това е времето, когато българите искат да станат съуправляваща нация), че толкова хора, които са учили турски, нямат достъп до администрацията, а те са се готвили за това. Независимо че не са турци, те са турски поданици и пр. разсъждения от този тип. Според Захарий Стоянов точно тази интелигенция е фермент и двигател на въстанието от Април ’76. И той в предговора към Записките казва, че ако турското правителство беше дало работа, възможности на тази интелигенция, то въстанието нямаше да стане. Трябва да ви кажа също така, че характерът на тази интелигенция е, както го нарича психологията, идеомоторен тип — хрумне ли му, трябва да го извърши. Тази интелигенция, като стига до мисълта, че все пак трябва да оцелее (вечният проблем на българина), тя вече може да оцелее не на базата на един компромис, а само на базата на пълна трансформация. Това са проблеми, до които българската интелигенция не един път стига. Най-накрая тя винаги завършва в едно състояние, в което пред нея се поставя дилемата: или тотална трансформация на обществото, или смърт. Това бяха мотивите и през четиридесетте години.