Иван Попов: Хакери на човешките души ((хуманитарен киберпънк))

— Другото, Вартоломей, е, че МУЦИ срочно трябва да си потегне организацията — каза накрая. — Това, което видях тук, е не управление за ценностно инженерство, а хранилка за властелини на мислите от запаса… вие им викате интелигенти, а ние само се объркваме от това… Крайно време е да ги впрегнете да вършат нещо полезно. Да ги технолъгизирате. — Джон подчертано произнесе думата с местен акцент. — Да, има ограничения за предаването на хумтех в страни от четвърти-пети функционален тип, но не бива да си гълтате чак езиците пред някакви там курви от Несла. Нали?

— Вижте, Джон, тъкмо тук е проблемът. Четвърти-пети функционален… — Гласът на Вартоломей изведнъж се измени — придоби дълбочина и тембър като на професионален актьор или радиоводещ. Сякаш нещо в шефа на особения отдел се беше превключило в особен режим на предаване. — МУЦИ е идеологическо учреждение, нали? Но Хумдепът, кой знае защо, е решил, че в четвърти-пети функционален тип идеологическото ведомство трябва да бъде също така обалъчено, както и охлосът. Оргреалността, зададена от метрополията за МУЦИ, е същата като оргреалността на охлоса. И то не че нашите сътрудници са толкова охлести, но ако не се правят на охлести, се набиват в очите на Хумдепа. Затова, да речем, докладите нагоре се пишат в същата понятийна рамка, в която говори телевизорът. А в нея, съгласете се, не може да се говори технолъгично дори за тези мизерни курви от Несла…

„Организираната реалност представлява определен способ за комбиниране на думите“ — изсвятка някакъв изведнъж активирал се модул в мозъка на Джон. Той почти подскочи от изненада, но се овладя.

— …комуникацията служи най-вече за идентифициране по метода „свой- чужд“, а не за предаване на факти или логически понятия — продължаваше да вещае включилият на особени обороти Вартоломей. — И какво става? Муцистите се натягат с всички сили пред Хумдепа, а на всичкото отгоре са разбрали оценъчната му система…

„Елементът не трябва да има власт върху правилата за комуникация! — изсвятка отново тайнственият нагъл модул. — В противен случай ще манипулира системата в своя полза…“

— …и умишлено докладват като обалъчени. Сами разбирате, че при това положение нагоре не се предава никаква смислена информация. Дори не се формулира какво става тук, макар че муцистите отлично го знаят.

— Цхазъмът — вметна Джон.

— Да, същият. И ако някой от личния състав се опита да говори в други термини, технолъгично, останалите се нахвърлят върху него, защото се е саморазобличил…

„А дали и аз на онова заседание не се саморазобличих? — мина през ума на Джон. — Наблюдателят от метрополията, която иска от тях да се правят на тъпи, ги мъмри защо са толкова тъпи! Това ако не е когнитивен дисонанс…“

— …освен това е важно не кой представя доклада нагоре, а кой го е писал реално. При вас, в първи-втори функционален, е лесно, там докладите ги пишат машини, а езика го стандартизират ЛСИ-модулите. А у нас? Вие сами разбирате, че не Матей и Андрей са съчинявали това, което е докладвано в метрополията от тяхно име… Навсякъде си имат по някой подчинен, разбиращ от всичко и движещ всичко, включително докладите. И включително мислите на началниците. Да, Джон, мислите на началниците тук са продукт не на ЛСИ- модулите, а на разни отделно взети разбиратели… и разбирателите понякога ги разиграват като маймуни. Например администраторът на мрежата във Футболния съюз предлага думата „цхазъм“ — и тя хоп, влиза във висшата социолъгия. А после се оказва, че цхазъмът бил измислен още преди двайсет години от някакви пънкари-наркомани, фенове на спонтанното езиково инженерство. Евген, дето му пробутаха термина, стана за резил, като разбрахме…

През ума на Джон мина дивата мисъл, че Вартоломей е хипнясал до козирката също като него. Наистина, шефът на особения отдел приказваше такива неща, сякаш беше позорно дезертирал от оргреалността на служебното си положение.

— Но Вартоломей, защо не въведете тук нормален интелектуален конвейер? — заинтересува се Джон. — За това поне не е нужна никаква особена техника…

Някъде от близкия ъгъл на двора на Лука, в пространството, скрито от погледа на Джон зад недоразлистилия се все още храсталак, се чу внезапен шум от трошащи се дъски, последван от звучно пльокане и невероятен поток от ругатни на английски — Джон, заслушан в ругатните, отначало реши, че в къщата са хванали някой крадец-имигрант от Армадильо. Но бурните излияния на армадилски сленг, велик и могъщ като хуманитарната индустрия, не спираха, дочуха се и нещо като викове за помощ, Вартоломей се вслуша, втурна се назад към портата, Джон го последва, след няколко крачки мерна зад храсталака малък дървен покрив и изведнъж разбра какво се е случило. Някой невнимателен брат по разум бе пропаднал в ямата на нужника и сега се мъчеше да излезе. В двора настъпи суматоха, някои тичаха към мястото на произшествието, други, видели вече какво се е случило, тихо се превиваха от смях гърбом към пострадалия — по особено несдържан начин правеше това един от полицаите, опрян с ръце на ниския каменен дувар отсреща, той не се смееше, а вече се давеше, целият зачервен като пред мозъчен удар. Джон и Вартоломей влязоха в двора. От нужника вече измъкваха пострадалия — това беше рижият Дик Пейн, оплескан чак до гърдите със съдържанието на коварната туземна яма. Елегантният му доскоро тъмносин костюм представляваше жалка гледка. Дик продължаваше да псува като таксиметров шофьор. „Вода! Дайте вода!“ — викаше някой. Двама вече се суетяха около чешмата в двора, но скоро вдигнаха безпомощно ръце — вода не течеше. „Ей, кмета, що няма вода?“ — викна Вартоломей. На званието кмет се обади мургав субект на средна възраст, облечен в плетена жилетка: „По тая тръба, началник, не е текло от година и нещо! Бегайте с кофите на старата чешма! Е-е-ее там доле…“ Дик вече бе захвърлил сакото и трескаво си събуваше панталоните. Някой изнесе от къщата кърпи и, кой знае защо, сиво одеяло, наподобяващо черга. Дворът се изпълни с щъкащи хора, англо- и туземноговорящи, мъчещи се да скрият усмивките. Дик жално гледаше косматите си омазани крака — вече се бе освободил и от панталона, и от обувките, но това не го правеше по-чист. „Максиме! — викна Вартоломей. — Максиме, пали колата и карай мистър Пейн на язовира!“ Очевидно Максим беше шофьорът, заместващ злополучния Нестор — той се обади някъде откъм колите: „Тия зад мене да дръпнат назад, не мога да излеза! Ей! Последния там, дай заден!“ Около автомобилната колона се засуетиха шофьори, джиповете един по един запъплиха на заден ход. Вартоломей уви Дик с одеялото и го поведе навън, виновно подхвърляйки на Джон: „Това е, колега, положението…“