Иван Попов - Хакери на човешките души ((хуманитарен киберпънк))

— Кой Лорънс Блум? Оня, журналистът ли?

— Да. Нали ти казах, че е разследвал по-рано МАСТЕХКОН… та той мисли, че самото това нещо е вид закриваща технология.

— Защо закриваща? — не разбра Джон.

— Защо, защо. Колкото повече автоматизми имаш в главата си, толкова си по-управляем. И дори някои от тия автоматизми са ти инсталирани специално с цел да си управляем. А други — с цел някой да печели от тях. Рекламата например слага такива работи. А ако хипнякът ги разгражда, става сам се сещаш какво… Лорънс твърди, че дори само половината рекламни автоматизми да се деинсталират, пазарът в страните от първи и втори функционален тип ще гушне букета. И че най-закриващата технология в днешно време би трябвало да бъде хуманитарна, понеже най-много стойност на стоките придава рекламата. Та затова Лорънс реши, че в МАСТЕХКОН би трябвало да има отдел „Идеологически“ или, което е същото, „Хуманитарен“…

Джон се ориентираше слабо в икономиката и позагуби нишката на Балабановата идея. От главата му не излизаха разкачените мисловни вериги, мярна се смътен спомен, че бе усетил нещо такова и у себе си, че някакви вътрешни мисловни модули бяха престанали да се обаждат. Не можа да си спомни обаче за какво отговаряха тези изключени модули. Неясно беше и дали онзи случайно видян още в Армадильо хипноклип ги беше изключил или сами си бяха окапали под влияние на агресивната туземна среда…

— Лука ми каза и друго — говореше през това време Балабан. — Неговият генератор на лафове кодирал информацията не в шаблоните, както е прието, а в изменението на шаблоните. Горе-долу както се модулира радиосигнал. Шаблонът служи за носеща вълна и се модулира чрез малко изменение. Вчера го гледах генератора как работи с малкия цитатник на граф Дракула: „Свободата на словото е осъзната автоцензура“, „Учението на Лукач е всесилно, защото е вярно“, „Гражданското общество е строй на цивилизовани мафии“… Ей такива лафове плюеше в зависимост от контекста. Естествено, който не знае шаблона, не може да възстанови сигнала. Ти като не си изучавал малкия цитатник, разбираш едно, а аз, дето съм държал изпити по него — съвсем друго, нали така?

Джон кимна в съгласие. За съществуването на малък цитатник на графа- освободител чуваше за пръв път.

— На това Лука му вика езопов комплекс — продължи Балабан. — Представи си: шаблоните са толкова компрометирани, че никой не ги взима насериозно, затова не могат да носят информация. И вместо да говорят направо, хората трябва да го усукват като оня, гръцкия баснописец… Генераторът повишава асоциираната размерност на текста, нали? Ти мислеше, че той системно счупва шаблоните, преправя асоциативните редове. А всъщност той ги модулира. Предава информация посредством промяната им. И ние тук разбираме какво се предава, а вие в метрополията — не. И конструктът на „Дженерал Лингвистикс“ също не разбира, той е абсолютно неприспособен за такъв тип комуникация. Модулираният шаблон може да предава много важен смисъл, управляващ смисъл, а в „Лукач“ дори не могат да го засекат… Загряваш ли?

— А-а-аа! — изтръгна се неволно от гърдите на Джон, осъзнал изведнъж колко лошо са затапени метрополските социални програмисти. — А-а-аа… Ето ги! — и Джон посочи с ръка напред.

Всъщност нямаше смисъл да сочи — задницата на джипа, запречил тесния изкачващ се път, нямаше как да не бъде забелязана. Балабан спря колата. Бяха вече навлезли във вилната зона, от двете им страни се издигаха цъфнали дървета и мрежести огради. Джон отвори вратата и стъпи на влажния напукан асфалт. Струваше му се, че отклонението към вилата на Лука е буквално в следващите метри на пътя след джипа — и наистина, вдясно между дърветата се виждаше силуетът на сивата стара къща със стръмен покрив. Около къщата се суетяха няколко фигури — униформени и цивилни.

— Ей, кви сте вие бе? — викна някакъв полицай, който изскочи иззад джипа, закопчавайки в движение дюкяна си — очевидно беше пикал върху порутения зид от другата страна. — Да се махате оттук с тая каруца!

Джон махна с ръка на Балабан да стои в колата — не искаше да стават скандали, — доближи полицая и мълчешком му показа удостоверението си от „Лукач“. Блюстителят на реда се преобрази — но не мигом, както очакваше Джон, а доста по-бавно, навярно мисълта трудно си пробиваше път през лоясалите гънки на униформения мозък. Но накрая се случи каквото трябваше: униформеният прибра зъбите, опули се предано, отдаде чест и с учтива покана „Плийз, сър!“ поведе Джон напред.