Пред полицейския джип имаше спрян още един; отбивката, водеща към вилата на Лука, беше затапена от две лимузини, а пред тях стояха пикап и микробус с дипломатически номера. Естествено, никакви надписи „МАСТЕХКОН“ не се виждаха — но и Джон не бе толкова наивен, та да очаква такива. Той се зачуди къде го води полицаят и за какъв го е взел, но в следващия момент видя пред железната порта на вилата да пуши цигара цивилен мъж с побеляла коса и очила със златни рамки, и Джон мигом го позна: това беше Вартоломей, шефът на отдела за особена информация. „Господин подполковник, за вас!“ — израпортува съпровождащият Джон полицай. Вартоломей отначало погледна твърде изненадано, но след миг разпери приветствено ръце и пусна тънка интелигентска — и в двата смисъла — усмивчица.
— А, Джон, вие ли сте? — възкликна той. — Ние вече се чудехме защо не ви виждаме по следата на дивеча… Дори мислехме, че щом ви няма, следата е фалшива, но ето ви и вас, значи е вярна следата, само дето човека пак сме го изпуснали…
Джон стисна подадената му за поздрав ръка, чудейки се как да започне разговор.
— Обиск ли правите? — попита. — Нещо интересно?
— Нищо засега. Но вие, да призная, също имате прекрасни информатори, щом надушихте Лука толкова бързо…
Джон сви рамене. Поведението на Вартоломей не му харесваше. Като шеф на отдела за особена информация, той беше на пряко подчинение на Хумдепа. Вероятно, помисли Джон, са го извикали в помощ на операцията…
— …макар че не разбирам — продължаваше Вартоломей. — От Комитета твърдят, че са ви заповядали да прекратите разследването. Но защо тогава продължавате да вървите след Лука и…
„И Ирина“ — екстраполира Джон фразата на Вартоломей, но онзи мълчеше. Явно мислеше, че Джон не знае за Ирина. Но можеше да е другояче, Вартоломей да знае, че Джон знае, но да чака сам да си каже, да даде знак за добра воля… Джон тръсна глава и разгони от ума си всички тия комбинации. Не ги обичаше.
— Аз разследвам не Лука, а МУЦИ — каза. — И откривам маса нередности. Твърде съществени нередности. Некомпетентност, нелоялност… Не ми се сърдете, Вартоломей, но е така. Ето, членовете на борда и олигарсите са неразделни като… като дупе и гащи, нали така казвахте?
Вартоломей се засмя за миг, но после нервно завъртя поглед наоколо.
— Дайте да се дръпнем малко оттук — понижи глас той. — Да не пречим на движението…
Джон се огледа. Движение, на което да пречат — макар че бяха застанали точно на портата — нямаше: неколцината проверяващи се суетяха вътре в двора, още неколцина полицаи се разтъпкваха отвън между колите, но нито първите излизаха навън, нито вторите влизаха вътре. Независимо от това Вартоломей ненатрапчиво взе да подбутва Джон напред по тесния път, по-далеч от портата. Джон се огледа още веднъж — последното, върху което се спря вниманието му, бяха двама мъже в ослепително бели ризи, които, внимавайки да не се изцапат, мъкнеха нещо, наподобяващо неголяма електрическа печка, — но остави Вартоломей да го издърпа двайсетина метра нататък по улицата, покрай обраслото с храсти неоградено пространство в съседство с двора на Лука.
— Вижте, Джон — заобяснява тихо шефът на особения отдел. — Не са толкова прости нещата, както си мислите. Търтея например, ако искате да знаете, е в специални отношения с Хумдепа по ред важни програми…
„Да, май не е само Пейн препродавач на политическо влияние…“ — мина през ума на Джон крамолна мисъл. Но на глас той каза не това, а съвсем друго.
— А как ще се оправдае Търтея за черния си хумтех? — попита. — Или може би си е въобразил, че е толкова важен за Хумдепа, че ще го оставят да нарушава конвенцията за забрана на антисистемните технологии? Аз лично трудно мога да си представя, че е толкова важен. А освен конвенцията са нарушени и правата на хумтех-компаниите, те тепърва ще вдигнат скандали по тоя въпрос, още повече, че с тях Търтея не е в никакви специални отношения… И да беше само единият Лука при Търтея, ами то… — Джон се канеше да каже „и Ирина“, но си замълча: нека сега Вартоломей се чуди.
Вартоломей изчака няколо секунди, кимна многозначително, но не каза нищо.
„Ще трябва спешно да се санира тук езика“ — понечи да каже Джон, но се спря. Вече никак не беше убеден, че така трябва. Не беше убеден и че трябва да се въвеждат с желязна ръка нормите за киселинност на метафорите, за пределна концентрация на разни работи в медийните текстове, за стандартни рамки на асоциативните редове и целия куп подобни наредби на Хумдепа… Не беше убеден вече в никакво „трябва“. Знаеше, че от човек на неговия пост се очаква да мисли по този начин, да говори за такива неща, но реши, че събеседникът му едва ли иска да чуе тъкмо това.
Читать дальше