Иван Попов - Хакери на човешките души ((хуманитарен киберпънк))

— Е, чак пък така не е! — възразява Сидорчук. — Повечето експертни системи са човеко-машинни. Значи без човек не може да се мине…

— Добре де, но какви са изискванията към човека в тези системи? В нашия Комитет на какво държат най-много? Правилно, на съвместимост с психостандартите. Човекът трябва да бъде контактен, да предразполага другите, да владее ролевите социални игри. Който ги владее най-добре, става началник. За знания не става дума, нали подсказват конструктите. Но ето, сега излязоха девайси с биологична обратна връзка, които тренират хората да се държат перфектно. Да се усмихват, да контролират гласа, да калибрират жестовете и прочие. БОВ-тренинг на поведението. Станиславски ряпа да яде…

— Кой е тоя Станиславски?

— Някакъв там имиджмейкър. И така, какво имаме? Едни девайси проверяват как други девайси са научили човека да се държи. Самият човек седи там заради едната щатна бройка. Защото конструктът не е материално отговорно лице. Трябва да има някой, който да опира пешкира при издънка. Тогава какво представлява човекът в корпоративната йерархия? Кое го катери нагоре? Едната гола воля за власт…

— Ти малко като Ницше почна. „Also spracht Balaban“ 20 20 (нем.) „Тъй рече Балабан“. …

— Точно така. Корпоративно ницшеанство. Помисли: защо автоматизирането на умствения труд започва от ниските нива в йерархията, а не от високите? Логически би трябвало да е обратното — нали мисловният труд на началника се автоматизира много по-лесно от този на подчинения! Нали работата на началника е не да мисли, а да юрка. Да юрка онези надолу да мислят. Но тук става много смешно, понеже той не може да разбере дали онова, което му докладват долните, е информация или лъжа, дали е мисъл или идиотщина… Затова и тази страст към вкарване на подчинения интелект в машини: софтът, дори да подведе шефа понякога, няма зла умисъл, няма користни мотиви. За разлика от човека. Но в крайна сметка началникът е отново придатък към интелигентния софт…

— А, значи клониш към това, че не техниката служи на човека, а човекът на техниката — сеща се Сидорчук.

— Вярно си забелязал.

— И сега ще обясниш, че трябва да се борим срещу техниката може би? Назад към природата? Това го искат зелените. Но ти, Балабане, ми приличаш на всичко друго, но не и на зелен…

— А защо трябва да се борим? И изобщо какво ненормално виждаш в това — че човек служи на техниката? — Балабан се оживява, почва да жестикулира и с двете ръце. — Всъщност никога не е било другояче и никога няма да бъде. От гледна точка на човека, разбира се, е по-добре на него да му служат. И ако иска, лесно може да си намери аргументи, че наистина техниката му служи. Но ако погледнем системно… Човечеството, в края на краищата, е информационна система, нали? С елементи на меметична, агорична и символична еволюция. Човекът е елементарна изчислителна единица. А от гледна точка на еволюцията е важен не индивидът, а кодът, който се предава. Независимо дали генетичен, културен или технологичен. И щом човечеството е спонтанна изчислителна система, значи то решава, както всички други системи от подобен клас, някаква сложна оптимизационна задача…

— Каква задача? Какво оптимизира?

— Конкретно няма значение. Представи си, че решаваш с генетичен алгоритъм задачата за търговския пътник. Натъпкваш индивидите със случайни правила и ги пускаш да еволюират. А те как преживяват това? Те си мислят с кого да се кръстосат, ядосват се, когато съседът им изяде ресурсите, някои загиват, други оцеляват. Цяла трагедия древногръцка. А не разбират, че смисълът на техния така наречен живот е да решат — при това не поотделно, а колективно, цялата популация — задачата за търговския пътник. И нищо друго. Но в мисленето си те са ограничени в ядене, размножаване и толкова. Това е за тях смисълът. А ти ги гледаш отгоре като дядо господ как се суетят…

— Май нещо като системна теология се получава — чеше се по главата Сидорчук. — Някой ни е програмирал, на седмия ден е задал гранични условия и ни е пуснал да му решаваме задачата. За търговски пътник или за обхождане на N-мерна шахматна дъска с ход на коня, слона и верблюда. И сега ние смятаме нещо, а Програмистът ни зяпа отгоре и се чуди кога ще свършваме. А ние преживяваме, конкурираме се за пари и жени, водим войни — обикновени, валутни и хуманитарни… Така ли?

— Горе-долу — съгласява се Балабан. — Само че без чичкото програмист отгоре. Задача решаваме, да. Но за оня, който я е поставил, не бива да говорим, ако не сме излезли отвъд рамките, в които ни е вкарал, и не сме го сгащили как ни натиска клавишите. Засега разсъждаваме, че системата се саморазвива. От нежива към жива материя, от немислеща към мислеща, от некултурна към културна, от ниски към високи технологии… Системата си търси оптимум, но още е далеч от него. И освен това полето на възможните решения се променя заедно с технологиите…