Иван Попов - Хакери на човешките души ((хуманитарен киберпънк))

— Е-е-е, Балабане! — вика Асанович.

— Е-е-е, началник! — вика Балабан и двамата се вкопчват в мъртва братска прегръдка.

— Нещо много време не сме се виждали, Балабане! — хили се Асанович. — Ще вземем да се забравим!

— Нищо, началник, ще си пишем по-често, ако не се виждаме! — хили се Балабан. Двамата се откопчват от прегръдката и сега само приятелски се млатят по раменете. От якето на Балабан се вдига прах. От лъскавия костюм на началника — почти не. Някой отстрани киха.

Асанович хваща Балабан и го влачи подръка към бара, поздравявайки пътем изпречилите му се подчинени. Двамата енергично разпиляват стройната траектория на Паркинсън. „Зор сега ще види поведенският софт! — злорадства Сидорчук. — Ще калибрира социалните траектории на куково лято!“ Двамата големи си избират чаши. Пълнят ги с нещо от типа на текила, доколкото се вижда от мястото на Сидорчук. Балабан вади от джоба си малко шишенце и капкомер.

— Ща йе то, Балабане? — шефът минава на туземски език.

— Сливова есенция, началник! — отговаря Балабан също на туземски.

— Йех!!!

Балабан капва по малко в двете чаши. Двамата с Асанович са земляци — родните им градове са на двайсетина мили един от друг. Макар всъщност да не са родни градове, а родни села. И освен това недалновидни исторически дейци са прокарали между тях държавна граница… Балабан предлага да капне от есенцията на околните. Околните отказват вежливо, решително и панически.

— Ха наздраве, Балабане! — отново на туземски.

— Наздраве, началник!

Чашите се засилват за удар. Фрас!!! Тази на Асанович не издържа и се троши. Съдържанието се пролива на паркета. Замирисва на нещо — може би не чак гнусно, но непривично за тънкото корпоративно обоняние. Околните гледат вежливо, нерешително и панически. Дотърчава лакей с парцал.

— И-и-иии, бияч! — Балабан гледа гордо чашата си.

— Давай пак! — вика Асанович и избира друга чаша.

— Стига, началник, ще изпотрошим амбалажа, после от легена ли ще лочи персоналът?

Шефът обаче настоява за реванш. Отново фрас!!! Този път се троши чашата на Балабан. Отново се проливат течности. Стъкларийският турнир е завършил наравно. Балабан пълни нова чаша, двамата мирно пият, викат „Йех!“ и бършат усти с опакото на ръцете.

Околните гледат вежливо, но май недоумяват. Във всеки случай недоумява Сидорчук. Вътрешният му поведенски софт звънко начислява черни точки на началника. „Неуважение към колектива (говори на туземски). Силно изявен егоцентризъм. Държи се фамилиарно с отделно взети подчинени. Етнически пристрастия в отношенията с персонала. Слабо управляеми емоции. Пристрастен към алкохола…“ А вътрешният софт на Сидорчук е съвместим с външния оракулски такъв. Значи подобна характеристика за шефа ще разпечата утре принтерът в кабинета на мениджъра по кадрите. С копия до психолога Барбара Уест и до борда на директорите на Комитета… Вярно, Асанович е на поста не по заслуги, а по квота. Като представител от четвърти-пети функционален тип. Но чак такъв непукизъм да проявява не е хубаво. Могат да го сменят просто с някой друг като него, от четвърти-пети функционален. Ще намерят отнякъде…

Междувременно Асанович и Балабан пълнят чашите за трети път. С вик „Еврика!“ шефът се втурва към едноименната сътрудничка. Също като Архимед покрай ваната, само че не гол. Галантно се дуе, целува ръка на дамата. Вика Балабан, за да ги запознае. Балабан също се дуе, макар недотам галантно. Асанович вече има проблеми с равновесието. Балабан разказва истории. За плужеците, които изяли на плажа три германки. После за гълъбите, дето лежали по гръб. За смока, който говорел влашки. За глиганите-диверсанти, които изплували от морето с шнорхели и плавници. За коня, който качили в самосвал и му ударили на подковите по една точкова заварка за ламарината на легена… Разказва ги на туземски — за Асанович, но превежда и на човешки. За колегите. Които се смеят учтиво и неразбиращо. Барбара Уест наблюдава заинтересовано двете бройки неподгонен човешки материал. Професионално ги зяпа, психично. Само дето не си записва диагнози в тефтера. Асанович пък зяпа поред ту Барбара Уест, ту Еврика. Непрофесионално и непсихично, но също не записва нищо никъде. Изразително си гледа часовника — явно му доскучава тук. Бута Балабан и му вика: „Балабане, хайде да те водя по курви!“ „Къде ги видя?“ — озърта се Балабан по следите на шефския поглед. „Не бе, не тук, във веселия квартал ще те водя!“ „Чакай, началник, да те отчете софтът. А и реч още не си произнесъл…“ Асанович се плесва по челото, вади от джоба лист, върти го пред себе си в различни посоки, докато ориентира буквите. Но защо не си пусне речта на зъркелите?… А, да, на коктейл е прието да не се слагат зъркели. Противоречи на паркетните нрави и добрия тон… Асанович вдига ръка, изкашля се и в настъпилата тишина почва словото си с нелепото обръщение „Съратници!“. Нататък благодари на всички за усърдната работа и вярната служба. Напомня за предизвикателствата на новата епоха в контекста на текущото обръщение към нацията на финансиста- филантроп Дьорд Лукач. И накрая съобщава благата вест. Отделът-близнак, тоест „Четвърти-пети функционален тип“ към Програмата „Лукач“, е бил попилян от критика на заседанието на борда на фондацията. И подлото му ръководство най-накрая щяло да бъде сменено. Тази вест предизвиква у сътрудниците взрив от неподправено ликуване. Асанович използва това, за да завърши със също нелепия призив „Ура, другари!“. След което енергично маха за довиждане към персонала и заедно с Балабан напуска коктейла.