Иван Попов - Хакери на човешките души ((хуманитарен киберпънк))

„Ха така — мисли си Сидорчук. — Рече и отсече. Без никакво усукване. Ето каква била работата…“

— Но Програмата не развива свои технологии — напомня той. — Те ползват продукти на хумтех-монополите.

— Това може да са тестове — възразява Сингх. — Хумтеците използват някой път операции на Програмата, за да настроят нещо в технологията.

— Не ми се вижда убедително…

В този момент нещо при Сингх бипва противно. Той скача от стола си; в полето на камерата се намърдва рус женски тил, щампован — в естествен размер — върху чаталната област на отровнозелените бермуди на интелигента. Краката на Сингх под бермудите са неприлично космати. Позната картинка: онези, които работят вкъщи и искат да изглеждат делови по видеото, седят изтупани и колосани по офисному — но само докъдето ги хваща камерата. А от кръста надолу се разпасват колкото си искат. Вярно, трябва да внимават — да не стават от стола, докато са във видеовръзка… Впрочем Сидорчук мисли, че Сингх просто се мъчи да изглежда циничен и изпразнен от предразсъдъци.

— Та за какво говорехме? — пита Сингх, като се връща на мястото си.

— Говорехме, че това за Програмата не е убедително. Аз не мога да добавя към доклада такъв извод, ако ти не си го направил. Защото имам само твоите данни и нищо друго. Просто няма никаква логика. Освен че искаме да изкараме виновни програмниците, за да ги омекотяваме по-късно при нужда…

Сингх се замисля за кратко, рови с пръсти в черния си перчем.

— В края на краищата ние сме хуманитарен комитет — казва. — И имаме проблеми с тази територия — нашият отдел и персонално ти. Какво беше там… ЛСИ-конструктите излизаха от рамките, нали?

— Да. Или по-точно — рамките не са там, където трябва да бъдат.

— Така. Значи може да свържем това с нерегламентирана дейност на Програмата в нашия ареал. И да прехвърлим проблема на тяхната глава.

— Но тук трябва квалифицирана експертиза. А ние в отдела нямаме психиатри. Всички са хумтеци-приложници. Знаят да работят с по някой пакет на „GL“ и… — Сидорчук замълчава. Самият той не е приложник, но не бива да натяква на другите колко са ограничени. На Сингх — също.

— Аз виждам два изхода — казва интелигентът. — Единият е да разсекретим моя доклад и да го пратим на някой психологически отдел, ако има такъв в Комитета. Макар че ако и там са тесни приложници, няма никакъв смисъл… Вторият начин е да намерим формално някоя голяма нередност на територията и да искаме експертиза на дейността на Програмата при нас.

— Експертиза от Хуманитарния департамент?

— Да. Ако я назначат, трябва да получим достъп до материалите на Програмата. Макар че и те до нашите също… Значи така: опитай да свържеш проблемите на твоите конструкти с тези инциденти. Кога по график докладваш за работата си?

— На 12-и. Но шефът иска становище по твоя доклад до понеделник.

— Така ли? Тогава вкарай въпроса за конструктите в становището. Трябва да заинтересуваме шефа. Той може да пробута въпроса нагоре…

Сидорчук усеща как изведнъж го заболява главата. Гледа таймера. Работното време е към края си.

— Нещо друго за мен имаш ли? — пита.

— Като че ли не.

— Е, тогава до чуване.

— До скоро. — Сингх прекъсва връзката. Мургавата физиономия и фототапетът с небостъргачите се стопяват сред сивия фон.

Сидорчук се протяга на стола. Обясненията на резидента само са доразбъркали кашата в ума му. Абсолютно неясна работа. Защо Програмата да е виновна? Вярно, тя им е ведомствен противник. Антагонист. Но все пак… Неприятно.

Одеколонът щипе бузите на Сидорчук като февруарски мраз. Впрочем в Армадильо мразове няма. Нито през февруари, нито въобще. Зимно време се леят дъждове — като този, с който сега се борят чистачките на колата. През лятото пък без климатик не се живее. Сидорчук знае как щипе мразът, тъй като е израснал на север.

СААБ-ът тихо шества през шпалир от фенери, забити ниско в тревата. Алеята е задънена от ярко осветен вход с широка козирка. Сидорчук спира под козирката. Ключовете оставя на червено костюмирания лакей, да закара колата на паркинга. Лакеят му е познат, стажант е в един от съседните отдели, казва се Йосип Ковач. Не му стигат парите и понякога се цани да дежури вечер пред клуба. Клубът е свой, комитетски, и се нарича „Елен и тюлен“. Нордическо, както казва Балабан, название.

Сидорчук крачи по мозайката на вестибюла, съпровождан от дузина отражения в огледалата. Старае се да върви уверено, триумфално. Но нервите му играят като пред изпит. Или като пред интервю за работа. Впрочем кой е казал, че коктейлът не е изпит? Или интервю?