Иван Попов - Хакери на човешките души ((хуманитарен киберпънк))

Сидорчук също ликува и се чуди кога да си тръгне. Може веднага, но това ще го отчете софтът. Най-добре да попадне в средния пласт напускащи. Последни идват най-големите началници и те първи си тръгват. После по- малките и така нататък. А защо той да не вземе да се направи на по-малък началник? Сидорчук така и постъпва — изчаква да си заминат заместниците Макилрой и Харис, след което си взема довиждане с близкостоящите колеги и се изнизва с твърда походка към изхода. Чак като излиза пред козирката и нарежда на лакея да докара колата му, въздъхва облекчено. Всеобщата коктейлна повинност е отбита.

— Историята на интелигентните машини е започнала с цял куп идиотски заблуди — обяснява Балабан, докато се катери нагоре по стръмната пътека. Сидорчук го следва на крачка-две отзад. — Мислели са, че трябва да се стигне до човекоподобен интелект. Но за чий дявол? Нима някоя от другите машини копира физически човешкото тяло?…

Балабан говори почти без да се задъхва, независимо от стоте си кила и от раницата на гърба. Сидорчук е само шейсет и пет кила и уж би трябвало да му е по-леко, но вече се е задъхал, макар че почти не говори. Приказва основно Балабан.

— В дъното на всичко е разделението на информационния труд. Човек ужким е универсално устройство, но неговите машини са тясно специализирани. Тракторът не може да шие и шевната машина не може да оре. Същото е и с интелигентния софт. За чий му е на чат-ботът да знае медицина и на експертната система да знае махленски жаргон? За ничий… И изобщо какво означава, че софтът „знае“ нещо, при положение че той няма жизнен опит? А?…

— Жизненият опит се моделира…

— Точно така. Моделира се. Но как се моделира? Първият експеримент е бил такъв: взели са не знам колко хиляди страници текст от Джордж Вашингтон — писма, статии, дневници, мемоари — и ги вкарали в машината да преброи думите. Направили сложен модел — коя дума с каква вероятност в близост до какви други думи се среща. Идеята им била, че ако накарат машината да генерира текст със същите вероятностни параметри, той ще изглежда като писан от Джордж Вашингтон. А това би значило, че успешно са моделирали личността на Вашингтон. И жизненият опит се свежда до ред от вероятностни матрици, описващи употребата на думите. Е, така и се оказало…

— За латентното семантично индексиране ли говориш? — сеща се Сидорчук. — Но реалните приложения са по-сложни. Включват се и бази знания, и други неща…

— Включват се. Но основното си остава броенето на думите. И ако си дойдем на приказката — жизненият опит реално се моделира по части. Една компания прави модул за медицински знания. Друга — модул за махленски жаргон. А клиентският компютър въобще не мисли, той само се връзва. Към нужния интелигентен модул. Интелигентността е свойство на отдалечения сървър. Но същото е и с хората! Ето, някой ти говори нещо, дето уж той си го мисли, а всъщност му го шушне в реално време някой бот през зъркелите. Въпрос с неповишена трудност: с кого говориш тогава? С човека или с бота?…

— Не виждам какво е виновен конструктът тук — възразява Сидорчук и бърше потно чело с опакото на дланта. — И преди е било същото: ти приказваш уж с някой, а той ти отговаря каквото са казали по телевизора. Или каквото е прочел в наръчника. Хората винаги са повтаряли чужди мисли. Още от пещерите и шаманите. И ако си мислиш, че този нашия разговор вече не са го водили на няколко хиляди други места няколко хиляди други хора…

— Така! Да видим обаче еволюцията. Историческата тенденция. Коефициентът на интелигентност на човека се увеличава, но бавно. Примерно се удвоява за хиляда и нещо години. А количеството знания се удвоява за колко? Горе-долу за петнайсет. Още по-бързо се усилват комуникациите. От шамана хората са чували по няколко лафа седмично на корпоративното събрание… или както там се е казвало. А на нас ежеминутно ни надуват главата телевизори, вестници, книги и какво ли още не. Сега ни я надуват и през зъркелите. И става като при компютрите. Преди във всяка машина са стоели и операционна система, и бази знания, и програми, и всичко. Сега какво е? В клиентската машина има само комуникационни протоколи. И нещо, което може да се нарече операционна система само защото заема много памет и иска много процесорен ресурс, а иначе нищо не върши. Целият машинен интелект е на отдалечени сървъри. Същото става с хората. Едно време човек е държал масата свои знания в главата си. Сега човекът със зъркели е отдалечен терминал, който се връзва към едни или други конструкти…