Иван Попов - Хакери на човешките души ((хуманитарен киберпънк))

— Горе-долу така е. Единицата в спонтанния компютър трябва да следва правилата без да мисли нито за тях, нито за компютъра като цяло… Обаче! Човек е твърде сложна единица. И може да проникне отвъд интерфейсите на системата. Ето ти пример. Психобота на „Оракул“ нали го знаеш? Дето мери степента на дружелюбност на усмивките и разни други такива? Е, охлосът тренира усмивки за пред софта. Съвместява се с интерфейса. Защото не знае какво става вътре, зад капака на оракулския девайс. Ако знаеше, просто можеше да го хакне. Например да инсталира демон, който да коригира данните за психопрофила, когато девайсът ги праща към базовата машина…

— Ти да не си го… таковал? — Сидорчук веднага изпада в подозрения. При това далеч не безпочвени.

— Ех, елементе… — въздъхва Балабан като доктор пред безнадежден пациент. Но се хили. Значи пациентът не е съвсем безнадежден. — Това само за пример го дадох. Да ти покажа, че светът се състои от капаци, които хората си поставят едни на други. Едни слагат капака, за да не могат други да надзъртат зад него. Или по-точно го слагат уж с блага цел, да улесняват живота на другите. Нали капакът, интерфейсът, опростява работата, достъпа до това зад него. Вместо да разбира как работи девайсът, юзерът 22 22 юзер (user) — потребител. се учи да натиска копчетата. И си остава ограничен дотам… Програмистите са тези, които създават девайса и слагат капака. И правят всичко възможно юзерът да не надзърта под капака! Включително забранявайки със закон разглобяването на девайса, има и такива случаи, особено в хумтеха… На програмистите това им е занаятът, от това печелят. Впрочем те също са ограничени по своему — от разделението на труда. Всеки е разбирател само на своя участък. И корпоративната служба за сигурност го бие по главата, ако проявява нездрав интерес към чуждите участъци… Но има и още едни хора, които са си поставили цел да станат разбиратели за неща, дето въобще не са им работа. Които бърникат навсякъде и се учат на всичко. Тях обикновено ги наричат хакери…

— Аха! — Сидорчук се сеща каква е работата. За хакер явно се мисли Балабан. Но ей сега ще му бъде натрит носа. — Ако обществото е спонтанен компютър и неговият програмист е Бог, за хакера остава да е… дявол! Така ли излиза?

— Е, чак пък дявол. По-скоро свръхчовек. Стоящ отвъд интерфейсите, предписани от който там ги предписва.

— Ти пак до Ницше стигна.

— И какво от това? Разделение между разработчици и простолюдие е имало винаги. В църквата имаме пастири и паство, стадо. След това — партиен апарат и също стадо. Сега имаме хуманитарни технолози и охлос, тоест пак стадо. Но винаги има и хора, които преодоляват това разделение! Независимо дали им викат еретици, дисиденти или хакери… В обществото съществува аналог на капака, под който охлосът уж не бива да бърника. Но хакерите бърникат!

— А защо не бива?

— Защото културата е софтуер от особен род. Тя реално работи само ако механизмите й са скрити от охлоса. Само ако хората не я поставят под съмнение. Нали когато поставяш нещо под съмнение, ти се освобождаваш от него. А ако много хора изведнъж се освободят от интерфейсите на обществото, могат да го докарат почти до катастрофа. Аз това впрочем съм го виждал на едно място…

Силен поривист вятър се появява изневиделица. Разкопчаното яке на Балабан се издува като платно. Червен пясък се набива в лицата, скрипти между зъбите. Сидорчук свива очи, пази ги с ръка. На Балабан му е по-лесно, понеже е с очила. Обикновени, слънчеви, а не зъркели с растер.

Каньонът вече е близо и двамата се насочват към него. Балабан твърди, че там растат диви фикуси. Сидорчук специално си е взел голяма консервна кутия, за да пресади някой.

— …Хакерът — надвиква вятъра Балабан — подлага всичко на съмнение. Той нахитрява, той е циничен. Той е асоциалният елемент. Камъчето, дето обръща каруцата на хуманитарните работи…

Още няколко десетки метра — и двамата хлътват в каньона. Свирещият вятър остава някъде горе. Стръмна пътека се спуска между скалите към мътния поток на дъното. Там долу наистина се зеленеят някакви растения. Но отдалеч не им личи да са диви фикуси.

— Балабане! — сменя темата Сидорчук. — Измисли ли нещо по оня доклад?

— Кой, за болните мозъци?

— Да.

— Как да ти кажа. Онзи юнак спокойно може да е прав. Теоретично в мозъка може да се програмира друго изчислително устройство — агоричен процесор или каквото е там. Но има два мно-о-ого неясни въпроса. Първо — как са програмирани пациентите? Те не са подлагани на явна хипноза. Иначе щяха да кажат на психиатрите. Остава да са обалъчвани… тоест облъчвани, без да знаят, по случаен начин или масово. С нещо от типа на двайсет и петия кадър на телевизора може би… Тук има много неизвестни. Но има друг, още по-сложен момент. Ако наистина някой ги е програмирал, без те да знаят, как програмистът ще си получи резултатите от изчисленията? Той ги е пуснал да смятат нещо смислено. Нещо, което му е нужно. Или би трябвало да е така. Но той не е свързан с тях. И да предположим, че някой от програмираните си реши задачата. Как ще съобщи това на програмиста?