Емил Зола - Човекът-звяр

Един влак отново профуча, изливайки светкавично поток от светлини, и потъна в тунела, а грохотът му се усили и затихна като гръмотевица; и Жак се надигна, сдържа риданията си, доби невинен вид, сякаш безличната, безразлична и забързана тълпа би могла да го чуе. Колко пъти след някой от пристъпите си бе изтръпвал виновно от най-лекия шум! Чувствуваше се спокоен, щастлив, откъснат от света само в машината си. Когато тътнещите й колела го понасяха шеметно, когато докосваше с ръка лоста за скоростите и се вглеждаше внимателно в пътя, за да не изпусне някой сигнал, преставаше да мисли и вдъхваше дълбоко непрестанно нахлуващия чист въздух. Затова обичаше тъй силно своята машина, сякаш тя бе любовница-умиротворителка, която не можеше да му донесе друго освен щастие. Макар да бе извънредно умен, щом завърши занаятчийското училище, избра професията на машинист поради съпровождащото я усамотение, поради затъпяването — нямаше никакви амбиции; за четири години стана машинист първи разред, печелеше вече две хиляди и осемстотин франка, така че с премиите за въглищарска и смазочна работа изкарваше повече от четири хиляди, без да мечтае за нищо повече. Срещаше се с приятелите си от втори и трети разред, обучени от Компанията, обикновени работници монтьори, които минаваха курсове и почти всички се изжениха пред очите му за работнички — безлични жени, мяркащи се пред хората само за да ги изпратят преди всеки курс и да им дадат по някоя кошничка о храна; докато честолюбивите му познати, особено ако бяха възпитаници на някое специално училище, чакаха да станат началници на депа, преди да се оженят, с надеждата да хванат някоя буржоазна дама, свикнала да носи шапки. Той отбягваше жените, какво значение имаше това за него? Никога нямаше да се задоми, предстоеше му единствено да пътува, да пътува все сам, без почивка. Затова всичките му началници го смятаха за образцов машинист, който не пие, не се мъкне по фусти — неприятно бе единствено, че приятелите му женкари го задяваха за прекалено доброто му поведение и за това, че стряскаше хората, като се умълчаваше и изблещваше очи, блед, обзет от внезапна тъга. Колко часове бе прекарал в стаичката си на улица Кардине, от която се виждаше Батиньолското депо, където бе зачислена машината му — останеше ли свободен, се затваряше там като монах в килията си и се просваше по корем, за да притъпи със сън бушуващото желание!

Жак направи усилие и стана. Защо се излежаваше върху тревата в тая топла и мъглива зимна нощ? Цялата местност наоколо тънеше в мрак, само от небето струеше слабата светлина на месеца, стаен зад прозрачната мъгла, ширнала се като огромен купол от матово стъкло; скритият в непрогледна чернилка простор дремеше, застинал в мъртвешко вцепенение. Стига вече! Сигурно наближаваше девет, най-добре да се прибере и да си легне. Все още зашеметен, той си представи как се завръща в дома на Мизар, как се качва по стълбата на тавана и се хвърля върху сламата до стаята на Флор, от която щяха да го делят само няколко дъски. Тя щеше да бъде там, щеше да я чува как диша, знаеше, че вратата й ще остане отворена и би могъл да се вмъкне при нея. Отново го поби оная мъчителна тръпка, представи си разголената девойка с отпуснато, затоплено от съня тяло и се хвърли пак на земята, разтърсен от неудържимо ридание. Беше пожелал да я убие, да я убие, господи! Задушаваше се, изнемогваше при мисълта, че ако се прибере, ще я убие по-късно в собственото й легло. Дори да не разполага с оръжие, дори да притисне главата си с ръце, за да се възпре, усещаше как самецът в него ще надвие волята му, ще блъсне вратата и ще удуши девойката, покорен на разбесувалия се инстинкт за унищожение, на необходимостта да отмъсти за някогашното оскърбление. Не, не! По-добре цяла нощ да скита навън, отколкото да се върне там! Изправи се с един скок и побягна отново.

И пак близо половин час тича сред забулената в тъма местност, като че по петите му идеше, изскочила от своето леговище, глутницата на всички първични страхове. Изкачваше се по склонове, спускаше се в стръмни клисури. Прекоси един след друг два потока, измокри се почти до кръста. Изпречилият се по пътя му храст го вбеси. Едничката му мисъл бе да бяга, да избяга далеч, колкото е възможно по-далеч от онова нещо, от звяра, който вилнееше вътре в него. Ала звярът надделяваше, той препускаше с не по-малък устрем. Вече повече от половин година смяташе, че се е отървал от него, че ще заживее като другите; сега отново трябваше да се преборва, за да не се нахвърли върху първата срещната жена. Все пак дълбоката тишина, пълното усамотение малко го поукротиха, замечта за безсловесен, пустиннически живот, подобен на тая безплодна земя — да крачи все тъй и да не среща жива душа. Явно се бе въртял в кръг, без да усети, защото отново се озова при линията, след като описа широка дъга по обраслите с храсталак стръмнини над тунела. Дръпна се назад, ядосан и разтревожен, да не би да се натъкне на хора. Промъкна се зад някакво хълмче, изгуби се и излезе пак срещу сградата на железопътната линия, точно при изхода на тунела, до полянката, където преди малко се бе обливал в сълзи. Стоеше тъй, покрусен, сепна го глухият, нарастващ всеки миг грохот на влак, който тътнеше сякаш изпод земята. Беше експресът за Хавър, потеглил от Париж в шест и половина, който минаваше оттук в девет и двадесет и пет: през два дена той самият караше тъкмо тоя влак.