Емил Зола - Човекът-звяр

Като чу приказките й, че няма нужда от любовници, Жак продължи да я занася:

— И какво, май не стана сватбата с Озил? Разправяха ми, че всеки ден си тичала през тунела при него.

Тя сви рамене.

— Ха, сватба, как не!… Приятно ми е в тунела. Търчиш два километра и половина в тъмницата и все си мислиш, че ако не си отваряш очите, току-виж, някой влак те срязал на две. Да знаеш само как гърмят влаковете там!… Само че Озил ми дотегна. Не го ща.

— Друг ли искаш?

— Че знам ли!… Нямам си представа!

Тя отново се разсмя и леко смутена, пак се залови да разплита някакъв затегнат възел. После се обади, без да вдига глава, сякаш бе твърде заета с работата си:

— А ти имаш ли си любовница?

На свой ред Жак стана сериозен. Очите му се замъглиха, той извърна поглед и се втренчи в далечината, погълната от нощта. Отвърна сухо:

— Не.

— Вярно — продължи тя, — разказваха ми, че не можеш да понасяш жени. Пък и нали не те знам от вчера — езикът ти не се обръща да кажеш една любезна дума… Защо така?

Той мълчеше, тя спря да се занимава с възела и го погледна.

— Да не би да обичаш само машината си? Хората си правят майтап, знаеш ли. Дрънкат, че все я триеш и я лъскаш, че само с нея си нежен… Казвам ти го, понеже съм ти приятелка.

Сега той също я загледа под бледата светлина, бликаща от мъгливото небе. Спомняше си колко силна и горда бе още като малка, но винаги щом той се появеше, се хвърляше на шията му с нежността на дивачка. После започнаха да се виждат все по-рядко, всеки път я намираше пораснала, а тя все тъй тичаше насреща му и все повече го смущаваше с пламтящите си, огромни светли очи. Сега бе вече жена — възхитителна, желана, и без съмнение го обичаше открай време, от най-младежките си години. Сърцето му буйно затуптя и внезапно осъзна, че е чакала него. Кръвта пулсираше в жилите му, в главата, той се обърка съвсем, понечи да побегне, обзет от страх. Желанието винаги го бе подлудявало, просто побесняваше.

— Какво стърчиш такъв? — рече тя. — Сядай!

Той отново се поколеба. Но краката му внезапно отмаляха; победен от жаждата за любов, се отпусна до нея върху купчинката въжета. Вече не продумваше, гърлото му бе пресъхнало. Сега тя, гордата и мълчаливата, бъбреше непрестанно, развеселена, сякаш се опитваше да се замае с приказки:

— Трябва да знаеш, че мама сбърка най-много, дето се омъжи за Мизар. Няма да свърши добре… На мен ми е все тая, човек се оправя сам, нали тъй? Пък и мама ме праща да си лягам, щом се опитам да се намеся… Значи, тя да си решава! Аз живея навън. Мисля си разни работи, какво ще бъде по-късно… А! Знаеш ли, тази сутрин те видях как мина с локомотива — бях седнала ей там, в ония храсти. Ама ти никога не поглеждаш… И на теб ще ти кажа за какви работи си мисля, но не сега, по-късно, когато станем съвсем добри приятели.

Тя беше изпуснала ножиците, а той, все тъй, без да продума, стискаше ръцете й. Тя не ги отдръпна, изпълнена с възторг. Ала когато Жак притисна към тях парещите си устни, трепна като подплашена девица. При първото докосване на мъжа войнствената й, неудържима и борбена природа се събуди.

— Не, не! Остави ме, не искам… Мирувай, нали си говорим… Всички мъже все за това мислят. Ох, само да ти кажа какво ми разправи Луизет оня ден, когато умря при Кабюш… Всъщност аз знаех някои работници за председателя, бях виждала разни мръсни неща, когато идваше тук с някое момиче… Има едно, дето никой не го подозира, той даже успя да го омъжи…

Жак не я слушаше, не я чуваше. Беше я сграбчил грубо, впи устни в нейните. Тя извика, по-скоро изстена — дълбоко, нежно, цялата й дълго таена обич избликна. Но все още се бореше, опитваше да се изкопчи в инстинктивен порив за самоотбрана. Желаеше го, но не го оставяше да я покори, макар да копнееше за това. Безмълвно притиснати един до друг, те задъхано се боричкаха, мъчеха се да се съборят взаимно. За миг тя като че ли надделя и сигурно щеше да го надвие, но той вилнееше, хвана я за гърлото. Разкъса роклята й, млечнобелите й гърди изскочиха в сивкавия полумрак — набъбнали, стегнати от битката. Тя се просна по гръб победена, предаде се.

И тогава, вместо да я обладае, той се спря и я загледа, дишайки тежко. Завладян от бяс, от внезапна жестокост, затърси с очи наоколо оръжие, камък, нещо, с което да я убие. Погледът му попадна върху ножицата, която лъщеше сред нарязаните въжета; скочи, грабна я и вече се канеше да я забие в разголената плът, между белите гърди с разцъфнали розови пъпки. Ала хладна вълна го отрезви, хвърли ножицата и побягна като обезумял; а тя лежеше със затворени очи и си мислеше, че се е отдръпнал от нея, понеже му се бе съпротивлявала.