Емил Зола - Човекът-звяр

Жак тичаше в мрачната нощ. Втурна се по една стръмна пътека, спусна се в някакво долче. Под краката му се търкаляха камъни, шмугна се наляво между храстите, сви вдясно и се озова на някакво пусто плато. Рязко се смъкна надолу и се блъсна в преградата покрай железопътната линия: един влак се приближаваше с грохот, бълвайки огън; отначало не можеше да проумее какво става, стресна се. А, да! Всички тия хора пътуват, потокът се излива, а той тук бере душа! Затича отново, изкачваше се, слизаше. Сега непрестанно се озоваваше край релсите — ту вдълбани в бездънни изкопи, ту опънати върху насипи, които се надигаха високо, сякаш за да преградят небето. Този пустинен край, осеян с възвишения, беше като безкраен лабиринт, сред който той блуждаеше обезумял, обкръжен от унили и безплодни земи. Кой знае колко минути вече обикаляше склоновете, когато съзря напреде си кръглия черен отвор, зиналата паст на тунела. Един влак хлътна вътре с вой и писък и след като земята го погълна, всичко наоколо продължи да тътне там, отдето бе минал.

Краката на Жак се подкосиха, той се просна по корем досами линията, зарови лице в тревата и избухна в неудържими ридания. Господи! Нима отново го бе завладяла тая ужасна болест, от която смяташе, че се е излекувал? Ето че бе пожелал да убие момичето! Да убие, да убие жена — тоя припев звънеше в ушите му, идеше от недрата на буйната му младост с растящата, подлудяваща треска на желанието. Както другите с навлизането в пубертета копнееха да обладаят жена, така той неистово мечтаеше да убие някоя. Нямаше какво да се залъгва, бе грабнал ножицата, за да я забие в тялото й — още щом бе зърнал плътта й, топлата, бяла гръд. И не защото му се съпротивляваше, не, а заради удоволствието — защото изгаряше от желание, толкова силно желание, че ако не се бе вкопчил в тревата, би се завтекъл обратно да я заколи. Да заколи нея — Флор, след като бе израснала пред очите му, след като бе усетил колко силно го обича тази малка дивачка! Сгърчените му пръсти се забиха в земята, ридания се изтръгнаха от гърдите му, изстена, обзет от страшно отчаяние.

Мъчеше се да се успокои, опитваше се да разбере. Какво го отличаваше от другите хора, с които се сравняваше? Още като малък в Пласан си бе задавал този въпрос. Вярно, майка му Жервез го бе родила съвсем млада, на петнадесет години и половина; но той й беше втори син, тя била едва на четиринадесет, когато родила първия — Клод; а никой от двамата му братя, нито Клод, нито роденият по-късно Етиен, не се бе измъчвал от присъствието на тази майка-дете, нито пък от бащата-хлапак — онзи красавец със зло сърце Лантие, който щеше тъй често да разплаква Жервез. Може би братята му също си имаха свои болки, без да ги признават — особено по-големият, който тъй се разкъсваше от желание да стане художник, че вече го изкарваха полудял от гениалност. Всички членове от семейството им бяха неуравновесени, имаха нещо сбъркано. Понякога самият той ясно усещаше, че е сбъркан поради наследствеността; не че не беше здрав, навремето слабееше, защото се отвращаваше и се срамуваше от кризите си; но отведнъж вътрешното му равновесие рухваше, нещо в него се пречупваше, зейваха отверстия, през които рукваше съкровеното му „аз“, и сякаш го обгръщаше гъст дим, през който всичко изглеждаше различно. Тогава той преставаше да се владее, подчиняваше се на мускулите си, на своето беснеещо зверско начало. При това не пиеше, отказваше дори чашка ракия, тъй като бе забелязал, че подлудява от една капка алкохол. Често си мислеше, че плаща за другите, за дедите си, които бяха пили, за цели поколения пияници, които му бяха влели развалената си кръв, бяха го отровили бавно, бяха го дарили с тоя див нрав, който го приобщаваше към вълците, разкъсващи самотни жени вдън горите.

Жак се надигна на лакът, умисли се, загледан в черния вход на тунела; ново ридание го разтърси, отпусна се, заблъска глава о земята, крещеше от болка. Ах, това момиче, това момиче, как бе пожелал да го убие! Отново изпита същото остро, ужасно усещане, като че ли ножицата се врязваше в собствената му плът. Никакви разсъждения не можеха да го успокоят: той бе пожелал да я убие, би я убил и сега, ако застанеше пред него с разкопчана рокля и разголени гърди. Спомни си как болестта му се прояви за пръв път още когато бе шестнадесетгодишен, като си играеше с някакво момиченце, дъщеря на техни роднини, по-малка от него с две години: тя беше паднала, той бе видял краката й и бе връхлетял отгоре й. На следващата година помнеше как бе наточил нож, за да го забие в шията на друго едно русичко момиче, което всяка сутрин минаваше край пътната врата. То имаше заоблена, розова шийка — той даже бе избрал мястото, една кафява бенка под ухото. Следваха други, много други, цял низ от кошмари, всички опия жени, предизвикали внезапното му желание да убива, жени, които бе срещал по улиците, които случайно се озоваваха до него — особено една младоженка, седнала на съседния стол в театъра, която се смееше ужасно силно и от която му се бе наложило да избяга по средата на действието, за да не я изкорми. Нали не ги познаваше, откъде идеше яростта му срещу тях? Всеки път го обхващаше внезапен, необясним гняв, неутолима жажда да отмъсти за някакви далечни, безвъзвратно забравени обиди. Нима първопричината бе толкова отдавнашна — още в злото, което жените бяха причинили на такива като него, в омразата, предавана от самец на самец още от първата изневяра нейде из пещерите? В пристъпите си усещаше и нужда да се бие, за да завладее самката, да я укроти, изпитваше извратена необходимост да метне на рамо безжизненото й тяло като окончателно завоювана от другите плячка. Черепът му се пръскаше от напрежение, твърде голям невежа беше, за да си отговори, умът му бе твърде притъпен, за да разсъждава, завладяваше го уплахата на човек, принуден да върши неща не по своя воля, поради непознати на самия него причини.