Емил Зола - Човекът-звяр

Навън приятният въздух го изненада. Сигурно пак щеше да вали. Небето бе покрито с млечни, еднообразни облаци, иззад които прозираше червеникавото зарево на невидимата пълна луна. Той ясно различаваше околността — земята, хълмчетата и дърветата се открояваха като черни сенки под тая равна, безжизнена светлина, сякаш разпръсната от нощна лампа. Обиколи градинката. После реши да повърви към Доенвил, понеже натам пътят не бе толкова стръмен. Но самотната къща, която стърчеше в другия край на линията, привлече вниманието му и той прекоси релсите, като мина през страничната врата, понеже бариерата бе вече спусната за през нощта. Познаваше добре тая къща, поглеждаше я всеки път, когато минаваше оттук с тресящия се и боботещ локомотив. Тя непрестанно се връщаше в мислите му, без да може да определи защо, изпълваше го неясното чувство, че има нещо общо с него. Винаги изпитваше отначало някакъв страх да не би да е изчезнала, а после му ставаше неприятно, че си е пак тук. Никога не бе я виждал с отворени врати или прозорци. Успя да узнае само, че принадлежи на председателя Гранморен; тази вечер го обзе неудържимо желание да я пообиколи, за да научи още нещо.

Жак дълго стоя неподвижен на пътя, точно срещу желязната врата. Отстъпи назад, повдигна се на пръсти, мъчеше се да разгледа къщата по-добре. Минавайки през градината, железопътната линия бе оставила пред пруста само една тясна леха, оградена със зидове; зад постройката се простираше доста широко парче земя, скрито зад жив плет. Запустялата къща се открояваше злокобно мрачна под червеникавите отблясъци на мъгливата нощ; тъкмо се канеше да тръгва, тъй като по кожата му полазиха тръпки, когато зърна една дупка в плета. Реши, че ще се прояви като страхливец, ако не влезе, и се промъкна през нея. Сърцето му биеше силно. Мина покрай малък, полуразрушен парник и мигновено спря, защото съзря някаква сянка, свита до вратата.

— Как, ти ли си? — възкликна той изненадано, като позна Флор. — Какво правиш тук?

Отначало тя също се бе стреснала. После спокойно каза:

— Нали виждаш, вземам си въжета… Оставили са цял куп въжета, които гният и не вършат работа на никого. А пък на мен зее ще ми потрябват, затова дойдох да си взема.

Наистина тя седеше на земята с остри ножици в ръка, разплиташе въжетата, срязваше възлите, когато бяха затегнати.

— Стопанинът не идва ли вече? — попита младият мъж.

Тя се разсмя.

— Е, откакто се случи онази работа, с Луизет, няма опасност председателят да си покаже; дори носа в Кроа дьо Мофра. Спокойно мога да прибера въжетата му.

Той помълча, явно развълнуван от спомена за трагичния случай.

— Според теб верни ли са приказките на Луизет, че той й посегнал, пък тя се дърпала и така се ударила?

Внезапно Флор спря да се смее и извика злобно:

— Луизет никога не е лъгала, нито пък Кабюш… Кабюш ми е приятел.

— Да не ти е случайно и любовник?

— Той! Че ти ще ме изкараш най-долната курва!… Не, не! Той ми е приятел, нямам любовник! Пък и не ми е притрябвал.

Тя бе вирнала глава, ниско над грубоватото й лице се спускаха гъсти, къдрави руси кичури; цялото й яко, гъвкаво тяло излъчваше дива, неудържима сила. Из околността за нея вече бяха плъзнали всевъзможни слухове. Разказваха разни случки, описваха как предотвратила тая или оная беда: веднъж издърпала някаква каруца, която щяла да се озове под влака; друг път спряла откачен вагон, който се спускал по склона на Барантен като побесняло животно, а насреща му се задавал експрес. Тия доказателства за силата й учудваха хората и караха мъжете да я желаят, още повече, че отначало им се бе сторила съвсем лесна — кали все обикаляше из полята в свободното си време, криеше се по разни забутани места, излягаше се из долчинките и оставаше тъй, неподвижна, безмълвна, с очи, вперени в небето. Ала първите, които си бяха опитали късмета, не бяха пожелали да повторят. Понеже обичаше с часове да се къпе гола в един поток наблизо, няколко хлапаци, нейни връстници, се бяха наканили да отидат да я погледат; тя беше сграбила единия, без дори да се потруди да си облече ризата, и тъй го бе подредила, че никой повече не посмя да я причаква. Освен това разнасяха и историята й с един стрелочник на име Озил от разклона край Диеп, от другата страна на тунела, млад човек, тридесетгодишен, много почтен, когото тя известно време като че ли харесвала — една вечер той си въобразил, че е готова да му се отдаде, посегнал й и тя за малко не го пребила с тояга. Беше девствена и войнствена, пренебрегваше мъжете и накрая хората си рекоха, че сигурно нещо не е в ред.