Емил Зола - Човекът-звяр

— Може пък да те ревнува.

Фази сви пренебрежително рамене, в безцветните й измъчени очи заигра неудържимо весела искрица.

— Стига, момчето ми, какви ги приказваш?… Той да ме ревнува! Никога не го е било грижа, стига да не му бъркат в джоба.

После отново потрепери.

— Не, не, той не държеше на това. Държи само на парите… Виж, скарахме се, когато миналата година отказах да му дам хилядата франка, дето ги наследих от татко. Заплаши ме, че няма да видя добро от тая работа, и наистина се разболях… И оттогава насам все ми е зле, да, тъкмо оттогава!

Младежът чудесно я разбра, но понеже смяташе, че измъчената жена само си втълпява разни черни мисли, опита се да я разубеди. Тя обаче заклати упорито глава, нищо не бе в състояние да промени мнението й. Тогава Жак каза:

— Какво пък, ако искате да оправите работата, много е просто… Дайте му хилядата франка.

Тя направи невероятно усилие и се изправи на крака. Оживи се, обзета от ярост:

— Моите хиляда франка — никога! По-добре да пукна… Ха, не се бой, на скришно са, добре съм ги скрила! Ако ще да обърнат наопаки цялата къща, пак няма да ги открият… А хитрецът му с хитрец претършува всичко! Чувах го нощем как чука по стените. Нека търси, нека! Като го гледам как души с дългия си нос, всичкото ми търпение се възвръща… Ще видим кой ще се предаде пръв, той или аз. Пазя се, не вкусвам нищо, ако го е пипал той. Пък и да се спомина, пак няма да ми пипне хилядата франка! По-добре да си изгният в земята.

Тя отново се отпусна изтощена на стола, стресната от ново изсвирване на тръбата. Мизар бе застанал на прага на бараката — този път даваше знак, че идва влак за Хавър. Колкото и да се инатеше и да стискаше наследството си, тя тайно се боеше от него все повече и повече, както великанът се бои от насекомото, което му пие кръвта. Освен обявения влак в далечината с глухо боботене се задаваше пътническата композиция, потеглила от Париж в дванадесет и четиридесет и пет. Чуха я как излиза от тунела и пухти все по-силно сред полето. После профуча като могъщ ураган: колелата й гърмяха, огромните вагони се изнизваха.

Загледан навън. Жак бе проследил върволицата от квадратни прозорчета, зад които се очертаваха профилите на отделни пътници. Опита се шеговито да отклони фази от мрачните мисли:

— Кръстнице, все се оплаквате, че в тая ваша дупка не се мярка жива душа… Я вижте колко народ!

Отначало тя се зачуди, не го разбра.

— Къде има народ?… А, да… пътниците. И какво от това! Нито ги познавам, нито можем да си поприказваме.

Той продължи да я закача.

— Мен нали ме знаете, пък и често минавам насам.

— Вярно, теб те познавам, знам и по кое време минаваш с влака и все чакам да се появи твоят локомотив. Ама ти само профучаваш, и край! Вчера ми махна. Дори не можах да ти отвърна… Не, не, то си е все едно, че не виждам никого.

Все пак, като си представи безкрайните тълпи, които ежедневно прииждаха и се отдръпваха като вълни с идещите от една или друга посока влакове сред безмълвието и пустотата наоколо, тя се умисли, загледа се в потъналата сред нощния мрак линия. Докато беше здрава, докато се движеше свободно и стоеше край бариерата е флагчето в ръка, и през ум не й минаваха подобни неща. Но откакто прекарваше дните си на стола, без да има над какво да размишлява освен за подмолната схватка с мъжа си, неопределени и смътни видения блуждаеха в съзнанието й. Чудно й се струваше как тъй живее сам-сама в тоя пущинак и няма един човек, с когото да си каже приказката, а толкова мъже и жени се нижат денем и нощем сред буреносния грохот на полетелите с пълна пара влакове, разтърсващи къщата. Вярно, че цялата земя се изнизваше оттук — имаше не само французи, а и чужденци, хора, дошли от най-далечни краища, та нали никой вече не си седи у дома и, дето се вика, току-виж, всички народи се слели в един. Това е то прогресът — всички пътуват заедно, като братя, към някаква блажена страна. Тя се опитваше да преброи средно колко души има в един вагон: бяха толкова много, че не й се удаваше. Често и се струваше, че разпознава отделни лица, онзи господин със светлата брада, навярно англичанки, който всяка седмица отскачаше до Париж, една дребничка тъмнокоса дама, която неизменно пътуваше в сряда и събота. Ала те изчезваха мълниеносно, дори не бе убедена дали наистина ги е видяла — всички лица се стопяваха, смесваха се, заприличваха едно на друго и се заличаваха взаимно. Потокът струеше, без да оставя следи. Сред непрестанния грохот, край цялото това благополучие и богатство, устремени напред, най-мъчно й беше, защото усещаше, че тая задъхана тълпа няма представа за нейното съществуване, за заплашващата я смъртна опасност и дори мъжът й да й видеше сметката някоя вечер, влаковете все тъй щяха да се разминават близо до нейния труп, скрит в самотната къщица, без дори да подозират за извършеното убийство.