Емил Зола - Човекът-звяр

Тази вечер времето бе мрачно, но топло; в сгъстяващия се здрач един пътник, слязъл в Барантен от хавърския влак, крачеше забързано по пътеката към Кроа дьо Мофра. Местността представлява низ от редуващи се падини и възвишения, сякаш цялата земя е нагъната, и железопътната линия се провира по насипи и през изкопи. Неравният терен от двете страни на линията, височините и долчинките правят пътищата труднопроходими. Усилват усещането за запустение; хилавата, белезникава почва стои необработвана; по обраслите с горички хълмове тук-там се открояват дървета; из тесните долове в сянката на върбите текат потоци. Някои варовити могили са напълно голи, сред глухата, мъртвешка тишина се виждат безплодни бърда. Младият, пъргав пътник крачеше все по-бързо, сякаш за да избяга от печалния тих здрач, спускащ се над тоя затънтен край.

В градината на пазача на прелеза едра и яка осемнадесетгодишна девойка вадеше вода от кладенеца — тя имаше пълни устни, големи зеленикави очи, ниско чело и гъста руса коса. Не беше хубава, беше с яки бедра и корави мишци, приличаше на момче. Като видя пътника да се спуска по пътеката, остави кофата и изтича до решетестата врата в живия плет.

— Я! Жак! — извика тя.

Той вдигна глава. Беше също висок, тъмнокос, скоро бе навършил двадесет и шест години — хубав младеж с кръгло, приятно лице, само долната му челюст беше прекалено издадена 3 3 … само долната му челюст беше прекалено издадена. — При описанието на лицето на Жак Лантие Зола явно е имал предвид типичния портрет на „престъпника-робот“, описан подробно от италианския лекар криминолог Чезаре Ломброзо. — Бел.Г.Г. . Косата му бе къдрава и буйна, а мустаците — тъй големи и черни, че изглеждаше по-блед, отколкото бе всъщност. Гладката кожа, добре избръснатите бузи му придаваха почти господарски вид, но занаятът бе белязал незаличимо ръцете му на машинист — пожълтели от смазочното масло, и все пак малки и изтънчени.

— Добър вечер, Флор — рече той простичко.

Над големите му черни очи, осеяни със златисти петънца, сякаш пробягна топла вълна, от която те избледняха. Той замига и смутено извърна поглед, обзет от внезапен свян, от неприятно усещане, граничещо с болка. Инстинктивно цялото му тяло се бе отдръпнало.

Застанала неподвижно, вперила поглед в него, тя бе забелязала неволното трепване, което той се опитваше да сдържи винаги когато разговаряше с жена. Явно й стана тягостно и мъчно. После, за да скрие смущението си, той попита вкъщи ли е майка й, макар да знаеше, че не е добре и не може да излиза, а девойката кимна, отмести се, за да му направи път да влезе, без да я докосне, и безмълвно се върна при кладенеца гордо изправена.

Жак прекоси с бързи крачки тясната градинка и влезе в къщата. Там в първото помещение — широка кухня, която служеше и за трапезария, и за дневна — на сламен стол до масата седеше със завити в стар шал крака леля Фази, както бе свикнал да я нарича още от детството си. Тя беше братовчедка на баща му, от рода Лантие, беше му кръстница и когато навърши шест години, го прибра в дома си, понеже баща му и майка му изчезнаха, сякаш се стопиха в Париж — той остана в Пласан и по-късно завърши занаятчийското училище. Беше й много благодарен, твърдеше, че ако е постигнал нещо, дължал го на нея. Когато след две прослужени години по орлеанската линия стана машинист първи разред в Западната железопътна компания, се появи отново при своята кръстница, която се бе омъжила повторно за един пазач на прелез на име Мизар и се бе оттеглила с двете момичета от първия си брак в тоя пущинак Кроа дьо Мофра. Сега, макар да бе едва на четиридесет и пет години, едрата и яка навремето хубавица леля Фази изглеждаше на шестдесет, бе отслабнала, прежълтяла и постоянно трепереше.

Тя възкликна радостно:

— Ами! Ти ли си, Жак!… Ах, момчето ми, каква изненада!

Той я целуна по бузите, обясни й, че внезапно му се наложило да излезе в отпуск за два дни: същата сутрин при пристигането в Хавър лостът на неговия локомотив Лизон се счупил и понеже ремонтът щял да отнеме най-малко двадесет и четири часа, трябвало да се върне на работа чак утре вечер, за експреса от шест и четиридесет. Ето защо решил да я навести. Щял да преспи тук и да отпътува от Барантен със сутрешния влак в седем и двадесет и шест. Стискаше немощните и отслабнали ръце и й говореше колко го е разтревожило последното й писмо.

— Вярно, момчето ми, не съм добре, никак не съм добре… Много си мил, дето си се сетил, че искам да те видя! Само че нали знам колко си зает, не смеех да те помоля да дойдеш. И най-после си тук, пък на мен ми е толкова тежко, толкова тежко на сърцето!