Емил Зола - Човекът-звяр

Най-сетне тя го сграбчи за ръката и го задържа за миг.

— Мили, ами нали аз самата не исках да отида там… Никога вече не бих отишла, никога, никога! Обичам теб.

Галеше му се, притегляше го, поднесе му устните си за целувка. Но когато се озова до нея, той я отблъсна о отвращение.

— А, мръснице! Ще ти се сега… Одеве се опъваше, не ти бях дотрябвал… Сега ти се ще да ме спипаш пак, нали? Като се хване един мъж, няма изпускане… Само че огън да ме гори, ако ти се оставя! Кръвчицата ми искаш да отровиш.

Той изтръпна. Като си помисли как би могъл да я обладае, като си представи телата им, вкопчени върху леглото, цял пламна. И внезапно от непрогледните дълбини на плътта му, от недрата на омърсената му, наранена страст изригна желанието да причинява смърт.

— Слушай, за да се събера пак е теб и да не пукна, първо трябва да светя маслото на оня… Трябва да му светя маслото, това е!

Той повиши глас, повтори тия думи, изправи се отново, сякаш израсна, сякаш взетото решение го успокои. Не проговори повече, пристъпи бавно към масата, загледа ножа, отвореното му лъскаво острие. Затвори го машинално и го пъхна в джоба си. Остана тъй, е отпуснати ръце, е блуждаещи очи, умислен. Предвижданите мъчнотии издълбаха върху челото му две дълбоки бръчки. Стараейки се да намери разрешение, отиде отново до прозореца, отвори го и се изправи неподвижен, изложил лицето си на хладния вечерен ветрец. Жена му бе застанала зад него, обзета от нов страх; не смееше да му задава въпроси, само се питаше какви ли жестоки мисли се въртят в главата му, стоеше и чакаше, а насреща й се откриваше безкрайно небе.

В настъпващата нощ се открояваха тъмните очертания на далечни сгради, морава мъгла изпълваше ширналото се над гарата пространство. Особено по посока към Батиньол дълбоката просека изглеждаше като потънала в гъст слой пепел, контурите на Европейския мост вече едва-едва се различаваха. Към Париж последен слънчев отблясък просветляваше стъклата на огромните халета, а долу, в ниското, мракът се сгъстяваше. Проблеснаха искри, бяха запалили газените фенери по пероните. Лееше се ярка бяла светлина — фарът на локомотива от претъпкания с пътници, със затворени вече врати влак за Диеп, който очакваше сигнала за тръгване от помощник началник-гарата. Беше станало задръстване, червеният сигнал на стрелочника спираше движението, а един малък локомотив се появи, за да откара няколко вагона, които бяха препречили пътя след неправилна маневра. Във все по-непрогледната тъмнина по безкрайните преплетени релси кръстосваха влакове, промъквайки се между редиците неподвижни вагони, изпълнили глухите линии. Един отиваше към Аржантьой, друг — към Сен Жермен; от Шербург бе пристигнала извънредно дълга композиция. Непрестанно се сменяха сигнали, чуваха се свирки, сирени; ту тук, ту там се появяваха червени, зелени, жълти и бели светлинки; в сумрака това създаваше усещане за пълна бъркотия, сякаш всеки мит щеше да се случи непоправимото, но всичко отминаваше, изнизваше се неусетно, с плавна, плъзгаща се лекота, едва различимо в дрезгавината. И ето — червеният сигнал на стрелочника угасна, влакът за Диеп изсвири и потегли. От бледото небе западаха редки дъждовни капки. Нощта щеше да бъде влажна.

Когато Рубо се обърна, лицето му изглеждаше неумолимо, непроницаемо, като белязано от сенките на спускащата се нощ. Бе взел решение, планът му бе готов. Взря се в почти скрития в мрака стенен часовник и каза високо:

— Пет и двайсет.

Чак му стана чудно: един час, нищо и никакъв час, а колко работи се бяха случили! Струваше му се, че двамата се бяха разкъсвали взаимно седмици наред.

— Пет и двайсет, имаме време.

Севрин не смееше да го пита за каквото и да било, само го гледаше уплашено. Видя как порови в шкафа, измъкна листове, шише мастило и перо.

— На! Пиши сега.

— На кого?

— На него… Седни.

Тя инстинктивно се дръпна от стола, без дори да знае какво ще поиска от нея, но той я хвана, натисна я тъй силно да седне до масата, че не посмя да мръдне повече.

— Пиши… „Тръгнете тази вечер с експреса в шест и трийсет и не се показвайте преди Руан.“

Тя бе взела перото, но ръката й трепереше, все повече се плашеше от неизвестността, която се таеше в тия два реда. Затова се осмели да вдигне глава и да запита умолително:

— Мили, какво ще правиш?… Моля ти се, обясни ми…

Той повтори с грубия си, непреклонен глас:

— Пиши, пиши.

После добави, вперил очи в очите й, без гняв, без обиди, с упоритост, която като че се стовари върху нея и я смаза: