Емил Зола - Човекът-звяр

Внезапно тя избухна в сълзи, риданията й пречеха да отговори.

— Твоята вяра, разправяй!… А? Сигурно не си била и на десет годинки, когато си му направила удоволствието на оня старец? Затуй те е хрантутил, заради тая свинщина — казвай, верицата ти! Инак ще почна пак!

Тя плачеше тъй, че не можеше да продума, той вдигна ръка и новата му плесница напълно я зашемети. Зашлеви я три пъти, като повтаряше въпроса си, без да получи отговор.

— Казвай, твар мръсна, колко годишна си била? Кажи де!

За какво да се бори? Готова беше да се предаде. Той щеше да изтръгне сърцето й с коравите си пръсти на бивш работник. Разпитът продължи, тя разказа всичко, беше тъй съсипана от срам и от страх, че полугласно изречените думи едва-едва се чуваха. Разкъсван от ужасна ревност, той упорствуваше да изтърпи докрай мъките, които му причиняваха предизвиканите от собственото му въображение картини: искаше да узнае още и още, караше я да му описва по-подробно, да уточнява фактите. Допрял ухо до устните на нещастницата, поглъщаше като смъртоносно биле изповедта й със заканително вдигнат юмрук, готов да удря отново, ако тя замлъкне.

Отново пред тях се изнизаха отминалите дни в Доенвил, детството, младостта. Дали се бе случило из гъсталаците на големия парк или в някой глух, закътан коридор на замъка? Дали цялата работа бе хрумнала на председателя след смъртта на неговия градинар, когато я бе задържал и я бе оставил да расте заедно с дъщеря му? Несъмнено всичко бе започнало в ония дни, когато другите момичета се разбягваха насред игрите при появата му, а тя чакаше усмихната, с вдигнато личице да я потупа по бузката на минаване. Пък и по-късно, нали се бе осмелявала да разговаря с него очи в очи, нали бе получавала всичко, защото се бе чувствувала по-силна — защото той я бе подкупвал с любезниченето си на слугински ухажор, достолепен и строг с всички останали? Ах, каква гнусотия беше това — старец, който се оставя да го гушкат като добър дядо, гледа как расте момиченцето, опипва го, опитва го час по час и няма търпение да го изчака да узрее!

Рубо се задъхваше.

— Така де, на колко години… повтори, на колко години?

— На шестнайсет и половина.

— Лъжеш!

Господи, лъжела! Че защо? Тя сви безразлично рамене, изпълнена о безкрайна умора.

— И къде стана за пръв път?

— В Кроа дьо Мофра.

Рубо се подвоуми за миг, размърда устни, в помътнелите му очи се процеждаше хищен блясък.

— Искам да ми кажеш — какво ти направи?

Севрин не промълви ни дума. Едва когато той размаха юмрук, изрече:

— Няма да ми повярваш.

— Нищо, пак кажи… Нищо не можа да направи, тъй ли?

Тя кимна. Значи, така било. Тогава той се зае да разнищи събитието, да научи всичко докрай, принизи се до най-безсрамните думи, до най-гнусните въпроси. Стиснала зъби, тя кимаше утвърдително или клатеше отрицателно глава. Може би и двамата щяха да изпитат облекчение, след като признае всичко. Но подробностите, които тя се надяваше да притъпят болката, го караха да страда още повече. Ако всичко бе минало нормално, ако бе окончателно, представата не би била толкова мъчителна. Тази извратеност унищожаваше всичко, забиваше и въртеше в плътта му отровните остриета на ревността. Край, нямаше да има живот за него, винаги пред очите му щеше да бъде омразната картина.

Ридание го задави.

— Ах, верицата му!… Ах, верицата му!… Не може да бъде, не, не! Стига вече, не може да бъде!

После внезапно я разтърси:

— Ами ти, твар мръсна, верицата ти! Защо се омъжи за мен?… Знаеш ли, че е безчестно, дето си ме лъгала така? По затворите лежат крадли, които не могат да си представят на съвестта им да тежи такова нещо… Значи, си ме презирала, не си ме обичала?… Хайде де! Защо се омъжи за мен?

Тя сви рамене. Нима би могла вече да знае защо? Беше се омъжила за него, щастлива, че й се удава възможност да скъса с онзи. Колко неща правим в живота, без да ни се иска, само защото ни се струва, че така е разумно. Не, не го обичаше; не се решаваше да му каже, че без тази история в никакъв случай не би се съгласила да стане негова жена.

— Той, нали? Искал е да те нареди. Намерил един добряк… Нали? Искал е да те нареди, та да си продължавате. И сте си продължили, а? Ония два пъти, като ходи там. Затова ли те вземаше?

Тя отново кимна утвърдително.

— И този път пак затова те покани?… Значи, до края щяхте да продължавате с вашите мръсотии! И ако не те удуша, пак ще продължите!

Пресегна се към шията й със сгърчени ръце. Този път обаче тя се опълчи: