Емил Зола - Човекът-звяр

Тя млъкна и хвърли плах поглед към прозореца. От другата страна на линията под гаснещата дневна светлина се виждаше мъжът й Мизар, свит в една дъсчена барака — на всеки пет-шест километра бяха построили такива бараки, свързани с телеграфни жици, за да следят придвижването на влаковете. Всъщност с бариерата на прелеза се занимаваше отначало жена му, а после Флор, Мизар си седеше в бараката.

Като сниши глас, потръпвайки, сякаш би могъл да я чуе, тя каза:

— Мисля, че ми дава отрова!

Жак трепна, смаян от признанието й, обърна се на свой ред към прозореца и очите му отново странно се замъглиха, черното им сияние, прошарено със златисти петънца, избледня под същата топла вълна.

— О, лельо Фази, внушавате си! — промълви той. — Изглежда толкова кротък и свит.

Току-що бе минал един влак за Хавър и Мизар бе излязъл от бараката, за да даде червен сигнал и да затвори пътя. Жак го погледа как дърпа ръчката. Беше дребен, хилав човечец, с редки и безцветни брада и коса, с изтерзано и жалко лице. Мълчалив, безличен, той мъчно се гневеше и угодничеше пред началниците. Влезе обратно в дъсчената барака, за да впише часа на преминаването в регистъра и да натисне двата електрически бутона, с които се отваряше линията при предишния пост и се съобщаваше за приближаването на влака към следващия.

— Ха, ти не го познаваш! — продължи леля Фази. — Казвам ти, че ме тъпче с някаква гадост… Толкова яка бях, цял можех да го изям, пък ето че тоя дребосък, това нищожество ще изяде мен!

Разтърсена от глуха, боязлива омраза, тя изливаше сърцето си, доволна, че най-сетне е намерила слушател. Откъде й беше хрумнало да се омъжва повторно за такъв подлец, и безпаричен, и стиснат, че и пет години по-млад от нея, с тия две дъщери — едната на шест, другата на цели осем години? Скоро щяха да станат десет години, откакто бе направила тоя „голям удар“, и ден не минаваше да не се проклина: жалко съществуване, пълна откъснатост на тия студени северни места, където непрекъснато зъзнеше, смъртна скука, няма с кой да размениш две приказки, няма дори съседки. Мизар бе работил по-рано при поставянето на релсите, а сега като пазач изкарваше хиляда и двеста франка; отначало на нея й плащаха петдесет франка, за да следи бариерата, край която Флор я бе заместила; това й бяха и настоящето, и бъдещето — никаква надежда, сигурно бе само, че ще живурка, докато пукне в тая дупка, без жива душа на хиляди левги околовръст. Пропускаше да разкаже как се бе утешавала, преди да се разболее, когато мъжът й ходеше да насипва баластра, а тя оставаше край бариерата сама с дъщерите си; по онова време й беше излязла такава слава на хубавица по цялата линия от Руан до Хавър, че железопътните инспектори се отбиваха на минаване; бяха се развихрили дори борби между съперници — надзиратели от друга служба все се навъртаха насам, уж да подсилят наблюдението на работата. Съпругът не й пречеше, подмазваше се на всички, промъкваше се през вратите, изчезваше и се появяваше, без да забелязва нищо. Но краят на тези развлечения бе дошъл — сега седмици, месеци наред седеше в самота на тоя стол и чувствуваше как тялото й се обезсилва с всеки изминал час.

— Казвам ти — повтори тя в заключение, — нарочил ме е и ще ме довърши, нищо, че е такъв дребосък.

Внезапно иззвъняване я накара отново да хвърли навън неспокоен поглед. Съседният пост предупреждаваше Мизар, че наближава влак за Париж; разпределителната стрелка, монтирана пред стъклото, се наклони в тази посока. Мизар изключи звънеца и излезе да извести за влака, тръбейки два пъти. Флор незабавно задвижи бариерата; после застана мирно, като протегна ръка с флагчето, свито в кожен калъф. Разнесе се по-силно боботене — зад завоя се приближаваше влакът, беше експрес. Профуча като мълния, като буреносен вихър, разтърси нисичката постройка, сякаш се канеше да я отнесе. Флор отново се зае със зеленчуците, Мизар затвори линията след влака и отвори обратната линия, като угаси с ръчката червения сигнал; беше се чул нов звън и другата стрелка се бе вдигнала — обаждаха му, че изнизалият се преди пет минути влак е подминал следващия пост. Той се прибра, предупреди съседните два поста, вписа часа и отново зачака. Еднообразна работа — занимаваше се с нея по дванадесет часа на ден, живееше там, хранеше се там, без дори да прегледа някои вестник, а под плоския му череп като че ли не се пораждаше никаква мисъл.

Навремето Жак занасяше кръстницата си за нейните завоевания сред железопътните инспектори, така че сега се засмя и каза: