Емил Зола - Човекът-звяр

Флор възкликна изненадано:

— Я гледай! Старият!

Жак също се наведе, приближи се, косите им се допряха — взираше се задъхан, наслаждаваше се на гледката. Без да съзнава, повтори:

— Старият… старият…

— Ами да, старият Гранморен… Председателят.

Тя продължи да изучава още миг бледото лице с изкривена уста и разширени от ужас очи. После пусна вече вкочанената глава, която тежко тупна на земята, затваряйки раната.

— Край на забавленията му с момичета! — рече тя глухо. — Сигурно е заради някоя жена… Ах, горкичката ми Луизет! Животно с животно, пада му се!

Възцари се продължително мълчание. Флор бе оставила фенера на земята и чакаше, поглеждайки от време на време Жак, а той стоеше като замаян от другата страна на тялото, неподвижен, вцепенен от видяното. Навярно наближаваше единадесет. След тазвечерната случка тя се смущаваше да заговори първа. Чуха се гласове, баща й водеше началник-гарата; тъй като не желаеше да я видят, най-сетне се реши да заговори:

— Няма ли да се прибереш да си легнеш?

Той потръпна, поколеба се за миг. После промълви напрегнато, сякаш се съпротивляваше отчаяно:

— Не, не!

Тя не помръдна, но се попрегърби — в отпуснатите й силни ръце прозираше дълбока мъка и сякаш да му поиска прошка за съпротивата си преди малко, добави:

— Значи, няма да се прибереш? Няма да се видим пак?

— Не, не!

Гласовете приближаваха, тя не се опита да му подаде ръка, тъй като той очевидно стоеше нарочно тъй, че трупът да ги разделя, дори не му махна, както навремето, в детските години — отдалечи се и потъна в мрака, като дишаше тежко, сякаш сподавяше риданията си.

Веднага след това се появи началник-гарата, придружен от Мизар и от двама железничари. Той също установи самоличността на жертвата: председателя Гранморен, познавал го, всеки път се виждал с него, когато пристигал да навести сестра си госпожа Бонон в Доенвил. Можеха да оставят тялото, където си беше, само нареди да го покрият с палтото, което бе донесъл единият от служителите. Бяха пратили в Барантен човек, който да замине с влака в единадесет часа, за да предупреди прокурора в Руан. Той едва ли щеше да пристигне преди пет или шест часа сутринта, защото трябваше да се свърже със съдия-следователя, със съдебния писар и с някой лекар. Затова началник-гарата нареди през цялата нощ да има пазач при мъртвия, няколко души щяха да се редуват тук с фенера.

Преди да отиде най-сетне да дремне под някой навес на гарата в Барантен, откъдето трябваше да замине за Хавър чак в седем и двадесет, Жак остана дълго неподвижен и объркан. После се стресна при мисълта за предстоящото пристигане на съдия-следователя, сякаш се чувствуваше съучастник. Дали да разправи онова, което бе видял в минаващия експрес? Отначало реши да каже — нали всъщност нямаше от какво да се бои? Несъмнено това бе негов дълг. После се запита имаше ли смисъл: не бе в състояние да даде никакво ценно указание, да съобщи каквато и да било подробност за убиеца. Глупаво би било да се заплита в тая история, да си губи времето и да си усложнява живота, след като никой нямаше да спечели от това. Не, не, няма да каже! Най-сетне си тръгна, като се обърна на два пъти, за да погледне трупа, който приличаше на тъмна буца в светлия кръг на фенера. От мъгливото небе полъхна хлад върху унилата пустош, върху безплодните хълмове наоколо. Минаваха влакове, профуча много дългият парижки влак. Разминаваха се — неотвратими, могъщи чудеса на техниката, устремени към незнайна цел, към бъдното, дори не забелязваха, че докосват полуотрязаната глава на един човек, заклан от друг човек.

На следващия ден, неделя, тъкмо когато всички църковни камбани в Хавър отмериха пет часа, Рубо се появи под навеса на гарата, за да поеме задълженията си. Все още бе тъмна нощ; морският вятър се бе усилил и забулваше с мъгли възвишенията, които се издигат между Сент Адрес и укреплението в Турньовил; а небето на запад се бе поизчистило и в далечината проблясваха гаснещи звезди. Под навеса газени фенери продължаваха да мъждукат сред блажния и хладен утринен въздух; работниците композираха първия влак за Монтивилие под заповедите на дежурния през нощта помощник-началник. Вратите на чакалните още не бяха отворени, пероните на сънената, по вече пробуждаща се гара пустееха.

Като излезе от жилището си над чакалните, Рубо видя госпожа Льобльо, съпругата на касиера, застанала неподвижно насред централния коридор, свързващ квартирата на служителите. Вече седмици наред тази дама будуваше, за да издебне деловодителката госпожица Гишон, тъй като я подозираше, че върти любов с началник-гарата господин Дабади. Всъщност така и не й се удаде да установи нещо — никаква следа, никакъв звук. И тази сутрин се бе прибрала набързо с празни ръце — изненада я само, че през трите секунди, в които Рубо бе оставил вратата си открехната, преди да я затвори, успя да мерне в трапезарията хубавата му жена Севрин, застанала права, облечена, сресана и обута за излизане, след като обикновено се въргаляше в леглото до девет. Затова госпожа Льобльо събуди мъжа си и му съобщи този невероятен факт. Миналата вечер не си легнаха, а изчакаха пристигането на парижкия експрес от единадесет и пет, толкова жадуваха да разберат как е приключила историята с околийския. Поведението на семейство Рубо обаче не им подсказа нищо, израженията на лицата им бяха най-обикновени; напразно напрягаха слух до полунощ: от жилището на съседите не се разнесе никакъв шум, сигурно веднага бяха заспали дълбоко. Пътуването им по всяка вероятност не бе завършило добре, иначе Севрин едва ли би станала толкова рано. Касиерът попита как е изглеждала и жена му се опита да я опише: някак вцепенена, много бледа с големите си светлосини очи под тъмната коса; не помръдвала, била като занесена. Нищо де, през деня щяха да разберат.