Емил Зола - Пари

Сакар, който също започна да се смее, вдигна рамене:

— Ами! Вие сте както всички хора. Това е животът!

— Вярвате ли — извика тя учудена. — На мене ми се струва, че има хора, които са прекалено посърнали и никога не се радват, правят живота си невъзможен, като го виждат непрекъснато в черно… О, аз не се лъжа, че той е само сладък и красив. За мене животът е бил много суров, аз съм го гледала отблизо, свободно и навред. Той е отвратителен и долен. Но какво да се прави! Обичам живота! Защо ли? Не мога да кажа защо. Около мене всичко може да загива, да пропада, въпреки това още на другия ден съм весела и пълна с надежда сред развалините… Често си мисля, че моят случай е нещо малко от онова човечество, което, макар че живее в страшна мизерия, бива развеселявано от младостта на всяко ново поколение. След всяка от бедите, който ме сполетяват, настъпва сякаш една нова младост, една нова пролет, чиито обещания отново ме сгряват и вливат в сърцето ми жизнена сила. Това е напълно вярно, потвърждава се винаги след голяма мъка; когато изляза на улицата на слънце, аз веднага започвам отново да обичам живота, да се надявам, да бъда щастлива. А възрастта не ми оказва никакво влияние, с наивността си аз не забелязвам, че старея… Знаете ли, аз за жена съм чела много, а съвсем не зная накъде отивам, както впрочем и този огромен свят не знае накъде отива. Обаче несъзнателно на мене ми се струва, че отивам, че всички ние отиваме към нещо много хубаво и извънредно весело.

Накрай тя започваше да се шегува, все пак развълнувана, мъчейки се да скрие, че се е разнежила в своята надежда; брат й бе вдигнал глава и я гледаше с поглед, изпълнен с възторг и благодарност.

— О, ти — извика той, — ти си създадена да преживяваш катастрофи, ти си самата любов към живота!

В тия всекидневни утринни разговори те все повече се увличаха, а госпожа Каролин си възвръщаше своята естествена радост, присъща на здравата й натура, благодарение на смелостта, която им вдъхваше Сакар с буйния пламък на големите си дела. Всичко било почти решено — скоро ще започнат да осъществяват проектите от знаменитата чанта. Под екота на неговия остър глас всичко оживяваше, добиваше грандиозни размери. Първо ще сложат ръка на Средиземно море, ще го завоюват чрез генералната компания на обединените параходства; и като изброяваше пристанищата на всички тия крайбрежни страни, където ще бъдат открити представителства, той прибавяше стари, забравени спомени към своя ентусиазъм на борсов играч, който прославя това море, единственото познато на античния свят, това синьо море, около което е процъфтявала цивилизацията, морето, чиито вълни са къпали древните градове Атина, Рим, Тир, Александрия, Картаген, Марсилия — всички, които са създали Европа. После, осигурили си този просторен път към Ориента, ще навлязат в Сирия с дейността на неголямото предприятие, дружеството за експлоатация на сребърните мини в Кармел, само за да спечелят между другото и няколко милиона, обаче това ще бъде голяма сензация, защото представата за сребърна мина, за пари, заровени в земята, които могат да се ринат с лопата, винаги вълнува публиката, особено когато към фирмата на предприятието е прибавено необикновеното и звучно име Кармел. Там имало също и каменовъглени мини, каменни въглища на открито, които ще се превръщат в злато, когато страната се покрие със заводи; освен това през свободното време ще създадат други малки предприятия — банки и обединения на процъфтяващи индустрии, ще започнат да експлоатират обширните гори на Ливан, където гигантски дървета гният на място поради липса на пътища. Най-сетне той стигаше до големия удар, до компанията на източните железопътни линии, и тук изпадаше в екстаз, защото тази мрежа от железопътни линии, която ще обхваща цяла Мала Азия, бе за него най-голямата спекулативна сделка, изворът на пари, завладяването отведнъж на този стар континент — нова, още ненакърнена плячка, несметно богатство, скрито под невежеството и кирта на вековете. Той душеше съкровището, цвилеше като военен кон, помирисал битката.

Дори госпожа Каролин, която беше здравомислеща и толкова твърда, че не се поддаваше на много разпалените въображения, все пак се увличаше от този ентусиазъм, не виждаше ясно преувеличението. Всъщност думите на Сахар ласкаеха любовта й към Ориента, тъгата й по тази прекрасна страна, където се бе чувствувала щастлива; и без някаква сметка, но като логична последица именно тя със своите цветущи описания и богати сведения разпалваше все повече страстта на Сакар. Заговореше ли за Бейрут, където бе живяла три години, тя не можеше да спре: Бейрут в подножието на Ливанската планина, върху дългия бряг с червен пясък и срутени скали; Бейрут с неговите амфитеатрално разположени къщи сред просторни градини, един прекрасен рай, засаден с портокали, лимони и палми. След това всички ония крайбрежни градове: на север Антиохия, изгубила своето великолепие, на юг Сайда, древният Сндон, Сен Жан д’Акр, Яфа и Тир, сегашният Сур, въплътил историята на всички тия градове, Тир, чиито търговци са били истински царе, чиито мореплаватели са обикаляли Африка, Тир, който със своето затрупано от пясъци пристанище днес представлява поле от развалини, пепелище от дворци, с разпръснати тук-таме жалки рибарски колиби. Тя навсякъде бе придружавала брат си, познаваше Алеи, Ангора, Бруса, Смирна, дори Трапезунд; беше живяла един месец в Ерусалим, заспал сред светите места, последва месеца в Дамаск, царя на Ориента, разположен в центъра на просторна равнина, търговски и промишлен град, който керваните от Мека и Багдад превръщат в гъмжащ мравуняк. Тя познаваше също долините и планините, селата на маронитите и друзите, накацали по платата, забутани в дъното на проходи; беше видяла обработени нивя и безплодни земи. И от най-затънтените кътове, и от немите пустини, и от големите градове тя бе запазила съшия възторг от неизчерпаемата и богата природа и същия гняв срещу глупавите и лоши хора. Колко много неизползувани или разпилени природни богатства! Разказваше за големите налози, които смазвали търговията и индустрията, за глупавия закон, който ограничавал до определена сума влагането на капитали в земеделието, за изостаналостта на селяните, които обработвали земята с рала, каквито са има ли още преди Христа, и за невежеството, в което и сега тънат милиони хора, подобни на слабоумни, недоразвити деца. В миналото крайбрежието изглеждало тясно, градовете опирали един до друг. Сега, когато животът се пренесъл на Запад, онзи район приличал на огромно, изоставено гробище. Нито училища, нито пътища, най-лошо управление, продажно правосъдие, отвратителен административен персонал, много тежки данъци, безсмислени закони, мързел и фанатизъм, освен това непрекъснати сътресения от граждански войни и кланета, които унищожават цели села. Разказвайки за всичко това, тя се възмущаваше, питаше дали е позволено да се занемарява така творбата на природата, една благословена земя, този очарователен край с най-различен климат — тропически в равнините, умерен в склоновете на планините, студен във вечно заснежените високи върхове. И нейната любов към живота, нейната неумираща надежда я караше да се вълнува при мисълта, че науката и финансовите операции биха могли като с всемогъща вълшебна пръчка изведнъж да пробудят тази спяща земя.