Емил Зола - Пари

Обаче досега госпожа Каролин не бе имала случай да говори с графинята и с дъщеря й. Тя успяваше да узнава и най-малките интимни подробности от живота им, който те вярваха, че скриват от целия свят; те само си разменяха погледи — погледи, предвестници на внезапна симпатия. Сближи ги принцеса Д’Орвиедо. Тя реши да създаде в своя дом за трудово възпитание контролна комисия от десет дами, които да се събират два пъти месечно, да посещават дома, да го обхождат навред, да проверяват всички служби. Тъй като си бе запазила правото сама да избере тези дами, най-напред привлече госпожа Дьо Бовилие, нейна близка приятелка в миналото, а сега, когато се бе оттеглила от светския живот, просто съседка. После се случи така, че контролната комисия внезапно остана без секретарка и Сакар, който си бе запазил главната роля на управител на дома, реши да препоръча госпожа Каролин като образцова секретарка, каквато не биха намерили никъде другаде: всъщност работата беше доста трудна, трябваше много да се пише, имаше дори и материални грижи, от които дамите доста се отвращаваха; още в началото госпожа Каролин прояви прекрасно милосърдие; нейното неудовлетворено майчинско чувство, отчаяната и любов към децата я правеха извънредно нежна към всички тия бедни същества, за които се полагаха грижи да бъдат спасени от блатото на Париж. И така на предишното заседание на комисията госпожа Каролин се срещна с графиня Дьо Бовилие; обаче графинята й отправи само един малко студен поздрав, скривайки зад него смущението си, породено навярно от чувството, че е свидетелка на нейната мизерия. Сега вече двете се поздравяваха всякога, когато погледите им се срещаха и нямаше как да се преструват, че не се познават.

Веднъж в големия кабинет, когато Амлен уточняваше един план съобразно нови изчисления, а Сакар изправен следеше работата му, госпожа Каролин, както обикновено застанала пред прозореца, гледаше как графинята и дъщеря й се разхождат из градината. Тази сутрин те бяха обули на краката си такива скъсани обувки, каквито дори една вехтошарка не би прибрала, ако са хвърлени на улицата.

— Ах, горките жени! — прошепна тя. — Колко е ужасна тази комедия на разкошен живот, която си мислят, че са длъжни да играят.

И тя се отдръпна, скри се зад пердето на прозореца, за да не я забележи майката и още повече да страда, че е наблюдавана. От три седмици тя всяка сутрин така се унасяше пред тоя прозорец и се бе поуспокоила — голямата мъка от това, че бе изоставена, стихваше, сякаш нещастието на другите я караше да приема по-смело своето, това падение, което смяташе, че слага край на живота. Изненада се, че отново се смее.

Още един миг, дълбоко замислена, тя проследи двете жени в градината, покрита със зелен мъх. После, като се обърна към Сакар, заговори живо:

— Кажи ми, моля ти се, защо не мога да бъда тъжна… Да, мъката ми не трае дълго, никога не трае дълго, не мога да скърбя, каквото и да ми се случи… Нима е от егоизъм? Не ми се вярва. Би било много отвратително, защото, колкото и да съм весела, сърцето ми се разкъсва, когато видя и най-малкото страдание. Обяснете ми това. Аз съм весела и бих се разплакала за всички нещастници, които видя, ако не се въздържа, разбирайки, че и най-малкото парче хляб ще ги утеши повече, отколкото моите излишни сълзи.

Казвайки това, тя избухна във весел смях като храбра и решителна жена, която предпочита да действува, вместо да изпада в бъбриво умиление.

— Господ знае все пак — продължи тя — колко пъти съм се отчайвала от всичко. О, и щастието не ме е глезило досега… След брака си попаднах в ад — бях унижавана и бита — и искрено вярвах, че единственият изход е да се хвърля във водата. Но не се хвърлих, трептях от радост, изпълнена бях с огромна надежда две седмици след това, когато отпътувах с брат си за Ориента… А когато се върнахме в Париж и започнахме да търпим лишения, прекарах отвратителни нощи, защото ми се струваше, че ще умрем от глад върху нашите хубави планове. Не умряхме и аз започнах да мечтая за грандиозни неща, за весели неща, които понякога ме караха сама да се смея… А напоследък, когато получих този страшен удар, за който не искам повече да говоря, моето сърце сякаш бе изтръгнато; да, аз наистина почувствувах, че то не тупти вече; помислих, че е спряло, помислих, че с мене е свършено, че съм унищожена. А после — изчезна! Желанието да живея отново ме обзе, аз се смея днес, а и утре, надявам се Искам да живея още, да живея винаги… Нали е необикновено, че не мога да бъда дълго време тъжна?