Емил Зола - Пари

— Погледнете! — извика Сакар. — В този проход Кармел, който вие сте нарисували тук, където има само камъни и храсти, след като започнем да експлоатираме сребърната мина, отначало ще изникне село, а после град… Ще разчистим и всички тия заринати в пясък пристанища, ще ги защитим с големи насипи. Дълбоко газещи кораби ще хвърлят котви там, където днес и лодките не смеят да акостират… И ще видите как ще възкръснат тия обезлюдени равнини, тия пустинни клисури, когато ще ги прекосяват нашите железопътни линии; да, ще видите едно истинско възкресение! Нивята ще бъдат разорани, пътища и канали ще се прокарат, вози градове ще изникнат от земята, най-сетне животът ще се възвърне така, както се възвръща в болно тяло, когато в изпразнените му вени се прелее нова кръв… Да, парите ще направят чудеса.

И в кънтенето на този пронизващ глас госпожа Каролин виждаше наистина да се надига предричаната цивилизация. Тези сухи чертежи, тези геометрични линии оживяваха, изпълваха се с народ: това беше някогашната й мечта за един Ориент, измит от нечистотията, измъкнат от невежеството, наслаждаващ се на плодородната земя, на очарователното небе и заедно с това на всички постижения на науката. Тя вече бе присъствувала на чудото с Порт Саид, който за толкова малко години изникна върху гол плаж, отначало като селище от бараки за малкото работници в първите дни, после в двухиляден град, в десетхиляден град с къщи, с огромни магазини, с гигантски вълнолом, оживен и благоденствуващ благодарение на упоритостта на човешкия мравуняк. Точно това тя виждаше сега да изниква пак, непреодолимото движение напред, напорът на обществените сили, които се втурват за възможно повече щастие, необходимостта да се действува, да се напредва, без да се знае къде точно, но така или иначе към благосъстояние, към по-добри условия за живот; тя виждаше земното кълбо разтърсено от мравуняка, който възстановява къщата си, и непрекъснатия труд, завоювал нови радости и удесеторил възможностите на човека, усвоявайки за него всеки ден все повече земя. Парите, подпомагайки науката, осъществяват прогреса.

Амлен, който слушаше усмихнат, каза благоразумно:

— Всичко това е поезия на резултатите, а ние още не сме стигнали до прозата на осъществяването.

Но Сакар, който се увличаше в преувеличаването на своите замисли, още повече се разпали, когато започна да чете книги за Ориента, особено историята за похода в Египет. Той и преди често си бе спомнял за кръстоносните походи, за стремежа на Запада към Ориента, неговата люлка, за това голямо движение на Западна Европа към източните страни, които тогава още били в пълен разцвет и от които можело да се научи много. Обаче още повече го удиви величествената фигура на Наполеон, който тръгнал да воюва там с някаква грандиозна и тайнствена цел. Като говореше, че иска да завладее Египет, да устрои там френско предприятие и по този начин да даде на Франция пазара на Близкия Изток, той не казваше всичко. Сакар искаше да види нещо колосално в тази все още не съвсем изяснена и загадъчна експедиция — Наполеон коронясан в Константинопол, император на Ориента и Индия, осъществил мечтата на Александър, станал по-велик от Цезар и Карл Велики. Нали на Света Елена, говорейки за Сидней, английския генерал, който го бе задържал пред Сен Жан д’Акр, императорът бе казал: „Този човек ми попречи да успея.“ И защо кръстоносните походи са се стремили към това, което Наполеон не бе успял да извърши? — именно тази гигантска мисъл за завладяването на Ориента въодушевяваше Сакар, който мечтаеше за едно разумно завладяване, осъществено с двойната сила на науката и парите. Щом като цивилизацията се бе движила от Изток към Запад, защо пък сега да не се обърне към Изток, да се върне в първата градина на човечеството, в този Едем на Индустанския полуостров, заспал под бремето на вековете? Това ще бъде нова младост, която ще оживи земния рай, отново ще го направи обитаем с помощта на парата и електричеството, ще възстанови Мала Азия като център на стария свят, като кръстовище на големите естествени пътища, които свързват континентите. С това нямаше да се печелят милиони, а милиарди и милиарди.

Оттогава Амлен и Сакар всяка сутрин дълго се съвещаваха. Надеждата беше огромна, обаче се очертаваха многобройни и грамадни затруднения. Инженерът, който е бил в Бейрут тъкмо през 1862 година, по време на страшното клане, на което друзите бяха подложили християните маронити и което предизвика намесата на Франция, не скриваше препятствията, които ще срещнат от страна на постоянно враждуващите помежду си племена, играчка в ръцете на местните управници. Обаче в Константинопол той имаше солидни връзки, беше си осигурил поддръжката на великия везир Фуад паша, човек със съвременни възгледи, явен привърженик на реформите; и се ласкаеше, че ще получи от него всички необходими концесии. Освен това, макар че предричаше неизбежното проваляне на Отоманската империя, той смяташе, че е благоприятна за тях неутолимата нужда от пари, която империята чувствуваше, и всяка година сключваше заем след заем — едно нуждаещо се правителство, макар и да не дава лична гаранция, е винаги готово да се споразумее с частни предприятия, щом може да изтръгне от тях каквато и да е полза. Нима това не е един практически начин за разрешаване на вечния и досаден източен въпрос, като се ангажира империята в големи цивилизаторски мероприятия, които ще й осигурят напредък и ще я избавят от неприятното положение да бъде чудовищна преграда между Европа и Азия? Каква патриотична роля ще изиграят там френските компании? После, една сутрин, Амлен спокойно засегна тайния план, за който понякога загатваше — коронясването на делото, както с усмивка обичаше да нарича този план.