Емил Зола - Пари

— Наистина ли ви е неприятно?

— Да, много.

Тя се успокояваше, започваше също да се усмихва.

— Впрочем, признайте, че вие самият не държите много на това.

— О, аз ви обожавам.

— Не, не говорете така, вие ще бъдете толкова зает! А пък аз ви уверявам, че съм готова да ви бъда истинска приятелка, ако се окажете такъв деен човек, както вярвам, и ако изпълните всички тия големи планове, за които говорите… Нали приятелството е за предпочитане!

Той я слушаше все така усмихнат, но все пак смутен и победен. Тя го отхвърляше, колко глупаво, че я бе имал само веднъж, и то с измама. Измъчваше се само от суетност.

— Значи само приятели?

— Да, ще бъда ваш другар, ще ви помагам… Приятели, големи приятели!

Тя му подаде бузите си и той ги целуна победен, мислейки, че тя има право.

Писмото на руския банкер от Константинопол, което Сигизмон преведе, беше благоприятен отговор, който Сакар очакваше, за да започне в Париж обмислената работа; и след два дни Сакар се събуди с вдъхновението, че трябва да действува още днес, с един удар до вечерта да образува синдикат с доверени хора и да пласира предварително петдесет хиляди акции по петстотин франка на своето анонимно дружество с обявен капитал от двадесет и пет милиона.

Скачайки от леглото, той най-сетне намери името на дружеството, фирмата, която отдавна търсеше. Думите „Световна банка“ изведнъж блеснаха пред него, сякаш бяха изписани в още тъмната стая.

— „Световна банка“ — не преставаше да повтаря той, докато се обличаше. — „Световна банка“, просто и грандиозно, обхваща всичко, покрива целия свят… Да, да, прекрасно! „Световна банка“!

До девет и половина часа се разхожда из огромната стая, вглъбен в себе си, без да знае от кой край на Париж да започне своя лов на милиони. Двадесет и пет милиона могат да се намерят на ъгъла на всяка улица; затрудняваше се откъде да започне и размишляваше, защото искаше да има някаква система. Изпи чаша мляко и не се разсърди, когато кочияшът влезе при него, за да му съобщи, че конят не бил добре, навярно бил простинал, и затова разумно било да повикат ветеринарния.

— Добре, повикайте го… аз ще наема фиакър.

Но на тротоара се изненада от острия вятър, който духаше — внезапно връщане на зимата през май, когато времето беше толкова хубаво до снощи. Дъжд още не валеше, но големи облаци висяха на хоризонта. Не взе фиакър, тръгна пеш, за да се сгрее, реши да отиде най-напред при Мазо, борсовия посредник на улица „Банк“, защото му хрумна идеята да се посъветва за Дегремон, добре известния спекулант, късмета на всички сдружения. Обаче на улица „Вивиен“ от покритото с оловносини облаци небе се изсипа такъв проливен дъжд, примесен с градушка, че се скри под една порта.

Подслонен там и загледан цяла минута в проливния шибащ дъжд, Сакар изведнъж чу ясен звън от златни монети, който заглуши ромоленето на водата. Звънтенето сякаш излизаше от недрата на земята непрекъснато, леко и музикално както в приказките от „Хиляда и една нощ“. Той обърна глава, огледа се и видя, че се намира под портата на дома на Колб, банкер, който се занимаваше предимно с покупко-продажба на злато — купуваше монети в страни, където златото има нисък курс, после ги стопяваше, за да продаде слитъците другаде, в страни, където златото има по-висока цена; и така, от сутрин до вечер, в дните, когато топеше монети, изпод земята долиташе кристалният звън на златните монети, загребвани с лопата и прехвърляни в сандъци, които изсипваха в потата за топене. През цялата година ушите на минувачите по тротоара звънтяха. Сега Сакар благосклонно се усмихваше на тази музика, която сякаш беше подземният глас на борсовия квартал. Видя в нея щастливо предзнаменование.

Дъждът престана, той прекоси площада и веднага отиде у Мазо. По изключение личното жилище на младия борсов посредник беше на първия етаж в същата къща, в която целият втори етаж се заемаше от неговата кантора. Той просто бе пренаел апартамента на своя покоен чичо, след като се бе споразумял с другите наследници да откупи предприятието.

Удари десет часът, когато Сакар се изкачи направо в кантората и срещна пред вратата Гюстав Седий.

— Тук ли е господин Мазо?

— Не зная, господине, сега идвам.

Младият човек се усмихваше, той винаги закъсняваше, не се отнасяше сериозно към своята длъжност на обикновен стажант, на когото не плащаха, примирил се да изкара тук година-две, за да направи удоволствие на баща си, фабрикант на коприна от улица „Жьоньор“.