Емил Зола - Пари

Заинтересована, госпожа Каролин започна да наблюдава с нежна симпатия своите съседки, без да проявява лошо любопитство; и малко по малко, гледайки от високо в градината, тя проникна в техния живот, който те с ревниво старание криеха от външния свят. В конюшнята им имаше винаги един кон, а под сайванта една кола, за които се грижеше стар слуга, едновременно лакей, кочияш и портиер; те също имаха готвачка, която изпълняваше и длъжността на камериерка; приличният впряг, който излизаше от голямата порта, за да развежда двете дами из града, както и разкошно сервираната трапеза, на която два пъти месечно през зимата даваха вечеря на свои близки, бяха лъжливата външност, поддържана от тях с дълги пости и унизителни всекидневни икономии, за да си дават все още вид, че са богати! Под малък навес, скрити от погледа на хората, те непрекъснато перяха със сапун жалки, протъркани дрипи, та да бъде по-малка сметката им при перачката; вечеряха само малко зеленчук и хляб, оставян да съхне на една полица, за да не ядат много; за по-големи икономии прибягваха до всевъзможни скъпернически и трогателни хитрини — старият кочияш кърпеше скъсаните ботинки на госпожицата, готвачката боядисваше с черно мастило краищата на прекалено избелелите ръкавици на госпожата; роклите на майката преминаваха у дъщерята след хитроумни преправяния, а шапките се носеха с години, като им сменяха цветята и панделките. Когато не чакаха никого, салоните за прием в партера, както и големите стаи на първия етаж, биваха грижливо заключвани, защото в това огромно жилище двете жени заемаха само една тясна стая, която бяха превърнали в трапезария и будоар. Когато прозорецът на тази стаичка бе отворен, можеше да се види как графинята кърпи бельото си като дребна бедна еснафка; в същото време младото момиче, седнало между пианото и кутията си с акварели, плетеше чорапи и вълнени ръкавици без пръсти за майка си. Един ден при голяма буря двете жени бяха слезли в градината да събират пясъка, отнасян от пороя.

Сега госпожа Каролин знаеше тяхната история. Графиня Дьо Бовилие бе страдала много от съпруга си, голям развратник, от когото никога не се бе оплаквала. Една вечер във Вандом й го бяха донесли агонизиращ, прострелян в гърдите. Разправяха, че нещастието се случило по време на лов; куршумът бил изстрелян от някакъв ревнив надзирател, чиято жена или дъщеря графът прелъстил. И най-лошото беше, че с него се стопило богатството на рода Бовилие, някога неизмеримо, състоящо се от огромни имения, истински царски владения, които намалявали през революцията, а после бащата на графа и самият той съвсем прахосали. От тия просторни недвижими имоти останала само фермата Обле на четири левги от Вандом, която им носела годишна рента от около петнадесет хиляди франка, единствените средства за съществуване на вдовицата и двете й деца. Домът на улица „Грьонел“ беше отдавна продаден, а този на улица „Сен Лазар“ поглъщаше голямата част от петнадесетте хиляди франка приход от фермата, защото беше няколко пъти ипотекиран и застрашен от продажба, ако не се изплащат лихвите, така че оставаха само шест-седем хиляди франка за издръжката на четиримата души, за живеене на това благородно семейство, което не искаше да се предава. Овдовяла преди осем години със син на двадесет години и дъщеря на осемнадесет, графинята, въпреки разоряването на семейството й, остана непоколебима в своята благородна гордост и се закле, че ще живее само с хляб, но няма да се унижи. Оттогава тя имаше само една мисъл — да запази своето обществено положение, да омъжи дъщеря си за човек от благородно семейство като нейното, да уреди сина си на военна служба. Отначало Фердинанд й бе причинил убийствени тревоги със своите младежки лудории, с дълговете, които трябваше да изплати; но след като в сериозен разговор тя му обясни тяхното положение, той се поправи, защото всъщност беше с отзивчиво сърце, но мързелив и неспособен, без занятие, без място в съвременното общество. Сега, като войник на папата, постоянно й причиняваше тайна тревога, защото въпреки наперения си вид беше болнав, нежен и малокръвен, поради което климатът на Рим представляваше за него опасност. А бракът на Алис толкова много се забавяше, че очите на тъжната майка бяха винаги пълни със сълзи, когато я гледаше колко вече е остаряла и повяхнала в очакване. Макар да изглеждаше безлична и меланхолична, Алис съвсем не беше глупава, тя пламенно ламтеше за живота, за човек, който да я обича и направи щастлива; но като не искаше още да помрачава дома си, тя се преструваше, че се е отказала от всичко, подиграваше се с брака, казваше, че е призвана да остане стара мома; обаче нощем ридаеше в леглото си, струваше и се, че умира от самота. С чудотворното си скъперничество графинята беше успяла да скъта двадесет хиляди франка за зестра на Алис; освен това бе спасила от разорение няколко накита — една гривна, няколко пръстена и обеци — общо за около десет хиляди франка; това бе доста оскъдна зестра, малък сватбен подарък, за който тя не смееше дори да спомене, защото парите едва биха стигнали за непосредствените разходи, ако очакваният жених се появеше. И въпреки това тя не искаше да се отчайва, продължаваше да се бори, не се отказваше от привилегиите на своя род; все така горда и привидно богата, тя не си позволяваше да излиза без кола от дома, нито пък да липсва нещо на трапезата й при вечерните приеми; обаче се лишаваше в частния си живот, по цели седмици се задоволяваше само с картофи без масло, за да може да прибави петдесет франка към все още безкрайно недостатъчната зестра на дъщеря си. Това бе мъчителен и детински всекидневен героизъм, а в същото време домът всеки ден все повече се рушеше над главите им.