Емил Зола - Пари

После изведнъж госпожа Каролин изпадна в голяма печал. Една сутрин тя слезе много сломена, много бледа, със силно зачервени очи; от нея той не можа да узнае нищо; престана да я разпитва, защото тя упорито казваше, че и нямало нищо, че си била както всеки ден. Едва на другия ден разбра причината, когато видя горе у тях една покана, която оповестяваше брака на господин Бодоан с дъщерята на един английски консул, много младо и неизмеримо богато момиче. Ударът трябва да е бил страшно тежък, тъй като новината дошла само от тази банална покана, без никаква подготовка, без дори някакво сбогуване. Това беше истински удар в живота на нещастната жена, загуба на една далечна надежда, за която тя се хващаше в часове на отчаяние. Съдбата понякога е отвратително жестока — точно преди два дни бе научила, че съпругът и е починал, и цели два дена беше вярвала в осъществяването на мечтата си. Животът й се проваляше, тя беше съсипана. Същата вечер изпита и друго сътресение — както обикновено, преди да се прибере да спи, тя отиде при Сакар, за да уточнят някои домакински подробности за другия ден; той й заговори за нещастието, и то така съчувствено, че тя избухна в ридание, после, непреодолимо разнежена, изпаднала в някакво особено вцепенение, падна в обятията му и му се отдаде, без нито тя, нито той да изпитат радост. Когато се съвзе, тя не се разбунтува, но мъката и безкрайно се увеличи. Защо бе допуснала това? Тя не обичаше този човек, самият той надали я обичаше. При това възрастта и фигурата му бяха недостойни за тази нежност; и наистина некрасив и вече стар, този дребен, мургав човек я привличаше със своята подвижност, със своята необикновена активност; и макар че още нищо не знаеше за него, искаше и се да вярва, че е услужлив, много умен и способен да осъществи коректно, като всеки средно честен човек, плановете за грандиозните начинания на брат й. Само че какво глупаво падение! Тя, толкова благоразумна, закалена от суровия жизнен опит, способна да се владее, се бе отдала, без да знае защо и как, обляна в сълзи като сантиментална гризетка! Най-лошото бе, че се чувствуваше не само изненадана, но почти разгневена от това приключение. Когато, мъчейки се да я утеши, той заговори за господин Бодоан като за стар любовник, чиято долна изневяра заслужава само забрава, тя възрази, като се закле, че никога не е имало нищо между тях; той отначало помисли, че тя лъже от женска гордост, но тя повтори клетвата си с такава убедителна сила и хубавите и очи бяха така бистри от откровеност, че той най-сетне се убеди в истинността на тази история, повярва, че от честност и достойнство тя не е искала да му се отдаде до брака, а на мъжа, след две години търпеливо чакане, най-сетне му омръзнало и се оженил за друга, съблазнен от младостта и богатството. И стана нещо странно — това откритие, това убеждение, което би трябвало да развълнува Сакар, напротив, го хвърли в някакво смущение — така силно почувствува глупавата случайност на своя успех. Впрочем те не повториха, защото, изглежда, нито единият, нито другият го желаеше.

В продължение на две седмици госпожа Каролин остана все така дълбоко натъжена. Беше я изоставило желанието да живее, този подтик, който прави от живота необходимост и радост. Многообразните си задължения тя изпълняваше, но сякаш отсъствуваше, без дори да съзнава смисъла и значението на нещата. Беше някаква човешка машина, която работи с отчаянието, че няма смисъл в нищо. И така, загубила своята смелост и веселие, тя имаше сега само едно развлечение — да прекарва цялото си свободно време пред прозореца на големия работен кабинет, устремила поглед в градината на съседния дом, дома на Бовилие, където още в първите дни от настаняването си тук долавяше някакво отчаяние, една от тия скрити трагедии, толкова трогателни в усилието да се прикриват. Там също имаше същества, които страдаха, и нейната мъка сякаш беше потопена в тия сълзи. Тя примираше от тъга заради страданието на другите до такава степен, че се мислеше безчувствена и мъртва.

На тия Бовилие, които някога освен огромните имения в Турен и Анжу притежаваха на улица „Грьонел“ великолепен дом, сега в Париж им бе останала само тази стара вила, изградена извън града в началото на миналия век, обградена от мрачните сгради на улица „Сен Лазар“. Няколкото хубави дървета стърчаха в градината като от дъното на кладенец, а мъх разяждаше изровените и пропукани стъпала на външната стълба. Би казал човек, че това е един съвсем затворен, уединен природен кът, отчайващо тих, в който слънцето прониква само като зеленикава светлина и със студена тръпка смразява раменете. В този влажен като зимник покой, горе на разкривената стълбищна площадка, госпожа Каролин най-напред бе видяла графиня Дьо Бовилие, една висока, слаба, шестдесетгодишна жена, съвсем побеляла, с аристократичен, но старомоден вид. С голям остър нос, тънки устни, необикновено дълга шия тя приличаше на много стар, кротък и отчаян лебед. После зад нея почти веднага се бе показала дъщеря й, Алис дьо Бовилие, двадесет и пет годишна, но толкова мършава, че ако не беше лошият цвят и появилите се вече бръчки по лицето й, можеше да мине за момиченце. Тя приличаше на майка си, но бе хилава, без аристократическо благородство, с прекалено удължен врат, запазила само жалкото очарование на гаснещ стар род. Двете жени живееха сами, откакто синът Фердинанд дьо Бовилие бе постъпил на служба в папската армия след битката при Кастелфидаро, загубена от Ламорисиер. Всеки ден, когато не валеше, те се появяваха така, една след друга, слизаха по стълбата, обикаляха централната морава по средата на двора, без да си разменят нито една дума. Там имаше само обрасли с бръшлян огради, цветя не бяха посадени, може би защото това щеше да струва много скъпо. И тази бавна разходка, навярно за здраве, на тия две толкова бледи жени под вековните дървета, свидетели на толкова много празненства, които сега се задушаваха от съседните къщи на буржоата, навяваше меланхолична скръб, сякаш шествуваше траурът по старите, отминали дни.