Огледалните фигури отпред му показаха, че пространството над главата му отново се разширява и се превръща във висока, тясна готическа арка. Веднага след това откритие се изправи на крака, животинските образи изчезнаха и след тях остана само заобикалящата го отвсякъде негова собствена безкрайност. Пред него се разстлаха всички цветове, различно наситени. Продължи напред и когато забеляза изход пред себе си, затича натам.
При приближаването му осветеният участък сякаш започна леко да се стеснява. Призмите и сенките сега променяха отраженията, които препускаха покрай него. И той забеляза, че всички те са облечени различно. Бързо премина мъж в скафандър, втори — в смокинг, трети беше само с набедрена препаска. Един тичаше гол. Друг беше облечен в кожи като ескимос. И имаше човек със синя риза от памучно кадифе, която Били отдавна бе забравил, пристегната в кръста с колан от морски раковини и сребро, излято в пясъчни форми. В далечината се видя като момче, което лудешки тича, размахало ръце.
Усмихнат се втурна през изхода, като следваше червения път. Стените на каньона се появиха, заобиколиха го, а височината им намаляваше с приближаването му.
Спря и се обърна.
Нямаше никаква блестяща планина. Направи няколко крачки назад по същия път, наведе се и взе от земята камък — напукан кварцов кристал. Вдигна го пред очите си. В него танцуваше дъга. Пусна кристала в джоба си с усещането, че е уловил половината време и пространство.
И после бяга почти час, а ледените кристали дращеха лицето му като котешки нокти, които се впиват в скали и в клони. Замръзналата земя шушнеше като целофан под краката му. Снежни ивици се простираха като изкривени пръсти по склоновете на хълмовете. Светлина се разля по парче небе и наблизо изтрещя светкавица. Пътят му водеше към планините и след малко той се заизкачва.
* * *
Когато викам,
те идват при мен,
излизат от Планината на мрака.
Тръбопроводи я кръстосват,
сателити минават над нея,
но аз съм господар на земята пред мен
и на всички същества, които ловуват
и са преследвани по нея.
Вървях с племето
през еоните
и давах на достойния ловец плячката му
в подходящия момент.
Онези обаче, които ходят на лов за самите себе си,
са от специален вид.
Някои усложнения бяха неизвестни
в древните времена.
Ала никой не е твърде стар, за да ги научи,
и точно това прави лова интересен
и ме поддържа чернокрил. На-я!
Излез тогава от Планината на мрака:
изпрати свършека.
* * *
И пак се изкачва. Всичко е странно. Загубил е представа за време и пространство. Понякога му се струва, че местността бясно препуска покрай него, друг път сякаш върви цяла вечност, за да измине нищожно разстояние. Следата го води през нови планини. Вече не знае със сигурност къде точно се намира, макар да е уверен, че продължава да се движи на север. Снегът се превръща в дъжд. Дъждът идва и си отива. Следата отново го повежда нагоре и минава през скалисти клисури. На места край него се носят буйни поточета, той се прокрадва през теснини, допрял гръб до някоя канара, държи се единствено с върховете на пръстите си и на петите. От време на време ярки непонятни завъртулки обрамчват облаците, за да бъдат заличени от сивотата само след няколко секунди.
Наложи се да свали раницата и якето, за да се промуши през съвсем тесен проход. Той завиваше толкова рязко наляво, че Били със сигурност нямаше да го забележи дори в ясен ден, ако оттам не минаваше насочващата следа. Стори му се, че в земните пукнатини, през които се промъкна, преди пътят да стане отново широк, се гърчат пламтящи фигури и наподобяват движенията на високите вретеновидни анклавари в света, наречен Баю, през любовния им период.
Застина на място, когато се обърна и изпъна схванатите си мускули. Кое беше това място? В предната част на скалата вдясно имаше руина. Още по-нататък, вляво и горе, където каньонът продължаваше да се разширява — втора. Това бяха непознати развалини от камък и разяден кирпич, макар едно време да си бе мислил, че са му известни почти всички руини. Изпитваше изкушението да спре и да ги разгледа набързо, но думкането на барабаните бавно зазвуча отново, а неговата следа водеше напред към по-големи височини.
Каньонът зави надясно, дъното му стана още по-стръмно, стените се отдръпнаха и разкриха по-широки простори. Той се заизкачва и край него изникнаха нови руини. Името Лукачукай проблесна в съзнанието му, когато си спомни разказа за изгубените развалини, останали от Анасази. Вятърът утихна, а барабанният ритъм се ускори. Смътни фигури пробягваха зад неравните стени. Взря се в равната височина пред себе си. Видя края на своята следа. Ледена тръпка премина през цялото му тяло и той почувства как косата на тила му се изправя.
Читать дальше