Роджър Зелазни - Окото на котката

с чаша топло мляко в дясната ръка,

поработи над множеството съобщения,

пристигнали

както винаги;

беше прекалено възбуден, за да заспи,

мисли за последното начинание се стрелкаха в мозъка му

като кутрета

и усмивката на Уолтър Сандс

сякаш проблесна за миг

на екрана,

докато четеше котировките на борсата

и си играеше с чифт сувенирни зарове,

които бе намерил в долното чекмедже

на скрина в задната стая.

Елизабет Брук

усети желание да бъде обладана,

изненада се от силата на това чувство,

но осъзна, че ритъмът и напрежението през последните дни,

стихнали внезапно,

изискват и известно физическо отпускане;

така че каза „довиждане“ на другите

и отпътува обратно за Англия,

за да покани приятеля си

на чай,

да му разкаже за последните си преживелици,

да послуша малко камерна музика

и да се освободи от призрака на Уолтър Сандс,

който я тревожеше

твърде много.

Чарлс Дикенс Фишър

в стаята си в хотел „Гръмотевична птица“

с кана кафе

гледаше снега през прозореца,

замислен за зет си

и за индианците

в уестърните, които бе гледал,

и за оцеляването в пустинята,

и за огромния мъртъв звяр,

чийто образ накара да изникне

на моравата отпред

(и изплаши една двойка в съседното крило,

случайно погледнала навън

в този момент),

припомни си от видеокартината,

която бе извикал по-рано,

око, горящо като кристала на Уотърфорд,

и зъби като сталактити,

после отхвърли видението

и сътвори образ

в естествен ръст на Уолтър Сандс,

седнал в креслото

и отвръщаш, на погледа му,

и когато го запита:

— харесва ли ти да си мъртъв?,

Сандс сви рамене

и отвърна:

— има си своите предимства,

има си своите неудобства.

Върви. Вече по западния ръб на каньона. Запътил се е на североизток. Завива, тръгва още по на север. Отдалечава се от каньона, като крачи през снега към дърветата. Преди по-малко от час пътят му е прекосил водата и се е изкачил на стената. Тук горе вятърът е бурен, макар от снеговалежа да са останали само отделни летящи снежинки.

Движеше се неотклонно напред. Койот нададе вой някъде сред дърветата или напред в далечината зад тях. Когато повървя още малко, до него достигна ухание на гора и пукане на клони.

Хвърли поглед назад, преди да навлезе в гората. Стори му се, че точно над ръба на каньона се издига зеленикаво сияние. След миг то изчезна от погледа му, скрито от снежна вихрушка, останаха само заобикалящите го отвред дървета и притихналият вятър. Докоснеше ли клоните, от тях с отривист звън се отронваше лед. Това толкова приличаше на едно друго място, място на постоянен здрач и мраз, където бе ходил на лов за ледени мечки, както той ги наричаше, докато дребното бледо слънце пълзеше по хоризонта. Пискливото свистене на мечките можеше да долети всеки момент и тогава разполагаше с броени секунди да създаде бариерата и да открие парализиращ огън, преди глутницата да се извие в дъга и да връхлети върху него. А после трябваше да премести бариерата, за да защити падналите животни, докато останалите не са ги изяли. Да повика космическата совалка…

Вдигна очи сякаш в очакване да види как тя се снишава. Но освен надиплените във всички посоки завеси от перленосиви облаци не се забелязваше нищо. Този лов беше различен. Съществото, което търсеше, не можеше да се улови толкова лесно, нито да се отнесе и да се затвори в клетка. Какво пък, така беше по-интересно.

Прекоси заледено по бреговете си поточе и пътят му рязко зави през дере, където от малка пещера го наблюдаваше зеленооко създание. Заизкачва се и когато излезе от падината, дърветата се бяха разредили.

Пътят му го поведе вляво, все така нагоре. Изкачваше се все по-високо и по-високо, докато накрая се озова на било, откъдето се разкриваше просторна гледка към околността. Там спря, взря се в черния север, накъдето водеше следата му — тя продължаваше напред и напред, докъдето погледът стигаше, сред странната полусветлина, която го бе съпровождала по време на пътуването му. Отвори торбичката си и хвърли цветен прашец пред себе си в посока на сиянието. После се обърна към синия юг, към отвора в земята, откъдето бе излязъл, разпиля още цветен прашец и за първи път забеляза, че зад него няма никаква следа, че пътят му до това място е изчезвал още докато е вървял по него. Почувства, че не би могъл да направи и крачка на юг дори да опита. Нямаше връщане назад по пътя, по който бе дошъл.