Роджър Зелазни - Окото на котката

Направи крачка напред, после — втора. Пристъпваше бавно, предпазливо, сякаш земята всеки момент щеше да пропадне под краката му. Все пак всичко си идваше на мястото, не беше ли така? Несъмнено. Всички следи свършват по един и същи начин. Защо тази трябваше да прави изключение? Ако вървиш по следите на едно същество през целия му живот — от първите му несигурни стъпки до последните, отново несигурни, — краят винаги е един и същи.

В далечината край една скала, под издатина в стената, следата свършваше пред празния поглед на кафяв от годините човешки череп. По-нататък път не се виждаше.

Ритъмът на барабаните се промени. Мах-их , Палавника, Койота, Онзи, който броди наоколо, се взираше в него иззад ъгъла на близка руина. Бяла дъга йей образува арка между върховете на двете стени на каньона. Дочу как тракат роговите пръстени на опашката на гърмяща змия, които съпровождаха думкането на барабаните. Зелено стебло проби земята, извиси се нагоре, пусна листа, после се разпукна червен цвят.

Продължи да крачи. Докато се приближаваше, черепът сякаш трепна и леко се придвижи напред. Вътре проблесна искра, а после зад всички отвърстия, обърнати към Били, засия бледа зелена светлина. Далеч вдясно Койота изведнъж изръмжа тихо.

Били вече стигаше до края на следата, когато черепът се преобърна и се извъртя малко надясно, без да откъсва вперените си право в него очни кухини.

Разнесе се дрезгав глас:

— Виж своето чинди.

Били рязко спря.

— Едно време бях футболист — каза той усмихнат и замахна назад с единия си крак. — Онези две скали край руината могат да послужат за греди на врата.

Земята пред него изригна. Черепът се стрелна нагоре и достигна височина, надвишаваща с повече от една педя главата на Били. Стоеше на раменете на едро, голо мъжко тяло, което бе израснало като цветето. Зелената светлина танцуваше навсякъде около него.

— Съществото сянка! — възкликна Били и посегна към ремъка на пушката си.

— Точно така. Твоята сянка. Стреляй, ако искаш. Това няма да те спаси.

Били свали ремъка, пушката със скосена цев се озова в ръцете му, той я извъртя и с всички сили удари с приклада черепа над себе си. Костите се строшиха с кратко хрущене и парчетата им паднаха на земята. Тялото под тях се отпусна на коляно, ръцете му се устремиха напред. Силни пръсти сграбчиха оръжието и го изтръгнаха от дланите на Били. То метна пушката през рамото си, тя с грохот падна сред скалите далеч нагоре в каньона и там изчезна.

Лявата ръка улови дясната китка на Били и я задържа в желязна хватка. С края на лявата си длан той заудря по бицепсите на тялото. Нямаше видим ефект и затова извади ловджийския си нож, замахна и го заби в незащитеното място под лявата раменна става на безглавия.

Изведнъж китката му се оказа свободна, а съществото пред него се поваляше на гръб, обхванало с ръце коленете си, свити към гръдния му кош.

Под погледа на Били безглавият се затъркаля и докато се отдалечаваше, започна да потъмнява, части от тялото му изчезваха, превръщаше се в плътна маса, чакълът и пясъкът хрущяха под него. Беше се превърнал в голям объл камък, който сега забавяше ход…

Спря може би на петнайсетина метра и после, без да бърза, започна да придобива нова форма. Изтегли крайници, образува глава, опашка…

Око.

Котката стоеше пред него в Каньона на изгубения град.

— Ще продължим оттам, докъдето стигнахме преди прекъсването — каза тя.

Мърси Спендър се стресна от дълбокия сън без сънища. Понечи да изпищи, но викът замря в гърлото й. Това, което ставаше, й беше познато, макар и някак преиначено. Сви се в ембрионална поза и придърпа завивките над главата си.

Алекс Мансин викаше върволица от цифри на монитора, когато напрежението го връхлетя. Пред очите му всичко се завъртя, притъмня и той реши, че е получил удар. Но после осъзна какво става и не оказа съпротива, защото любопитството му беше по-силно от страха.

Елизабет Брук се извиваше ту на една, ту на друга страна. С всяка секунда ставаше все по-хубаво. Още няколко мига… Умът й също започна да се извива и тя нададе вик.

Фишър бе в контакт с Айрънбеър, когато психическата буря се разрази и ги всмука в друго състояние на съзнанието.

— Какво, по дяволите, става? — запита той.

— Притеглят ни пак да се съберем — отвърна Айрънбеър.

— Кой го прави?

— Сандс. Не усещаш ли присъствието му? Като разчупен магнетит, който възстановява своята цялост…