Роджър Зелазни - Окото на котката

Двойникът се извръща и скача наляво, приземява се от другата страна на купчината камъни. Били стремително я заобикаля, но когато стига до мъжа, той вече е стъпил здраво на крака. Били избърсва чело със свободната си ръка, защото продължава да вали. После се навежда ниско, протегнал напред ръце, свил колене. Другият прави същото.

Били отстъпва, тъй като двойникът му е тръгнал към него, след това се премества вдясно, като плъзга крака по земята, прави лъжливи движения, завърта се в кръг. Бързо проучва почвата с надеждата да подведе другия да стъпи на хлъзгав участък. Докато погледът му шари, двойникът го напада. Били се прикрива с горната част на лявата си ръка и замахва с ножа към тялото на противника. Ножът на двойника пробива якето му и прониква в ръката. Били е сигурен, че собственият му нож се е забил дълбоко в лявата страна на противника, но двойникът не показва никакви признаци, че е ранен, не се вижда и кръв.

— Започвам да ти вярвам — казва Били на глас, усетил как кръвта мокри ръката му. — Навярно не мога да те убия.

— Точно така. Но аз пък мога да те убия — отвръща другият. — И ще го направя.

Били парира следващия удар на ножа, разрязва бузата на другия. Няма рана. Нито кръв.

— Е, защо не се откажеш? — пита двойникът.

— Да предположим, че хвърля ножа и плюя на схватката. Какво ще стане тогава?

— Ще те убия.

— Значи казваш, че ще ме убиеш, независимо дали се бия или не, така ли?

— Именно.

— В такъв случай спокойно мога да продължа битката — отвръща Били, замахва отново, отбива още един удар, завърта ножа ниско, отдръпва се, насочва острието високо нагоре, движи се в кръг.

— Защо го правиш?

— Традиция на воините. И защо не? Това е най-хубавата битка.

Докато отстъпва, за да избегне ново нападение, Били за малко да се спъне, когато десният му крак попада върху голям като ябълка камък. Но отново стъпва здраво на земята и подритва камъка назад, сякаш е досадна дреболия. После и противникът му бясно развърта ножа. И тогава Били рязко отстъпва, случайно стъпва…

Рита камъка с всичка сила право към двойника си. Скалният къс излита като катапултиран и удря дясната колянна капачка на другия с приятния звук „дънн“.

Фигурата се навежда, пуска ножа. Главата увисва изкусително. Били замахва с цялата си мощ и стоварва левия си юмрук в дясната челюст на противника.

Двойникът пада наляво и Били го рита, този път по ръката, която държи ножа. Ботушът му улучва и оръжието с дрънчене изчезва между скалите в далечината. Били се хвърля върху просналата се фигура с ножа в ръка.

Насочва острието към гърлото на двойника, когато лявата ръка на противника се стрелва нагоре и пръстите обгръщат китката му. Ръката на Били застива, сякаш се е опряла в стена. Натискът върху китката му е огромен. После дясната ръка на двойника се вдига и по някакъв странен начин Били знае, че ще посегне към гърлото му.

Нанася още един ляв в челюстта на другия. Главата на противника се отмята и Били усеща как хватката около китката му леко отслабва. Удря отново и отново. И тогава чувства мощно движение под себе си.

Противникът свива крака, надига се и иска да стане, като повлича и Били със себе си. Били пак стоварва юмрук, но той сякаш не усеща нищо. И двамата са вече прави и онази дясна ръка отново се протяга. Били сграбчва изнесената напред китка и с огромно усилие успява да я спре. Напряга всичките си сили, но не може да задвижи ръката си, която държи ножа.

После постепенно лявата му ръка се оказва изтласкана назад. Има чувството, че дясната му китка всеки момент ще се счупи.

— Силни кучи синове сте вие, чиндитата — изрича той.

Другият изръмжава и още по-здраво впива пръсти. Били забива коляно в слабините му. Двойникът простенва и се превива. Ножът на Били бавно се приближава.

Но докато противникът се е привел, погледът на Били се устремява над него, зад него. И той започва да пее песента, на която го научи старецът. Това е призив към Икне’ецо, Голямата мълния, и сега си припомня момента, когато тя е прехвърлила силата от пясъчната рисунка върху собствената му ръка.

Погледът се устремява…

Първо там, където се е изправил тотемният стълб със същите четири фигури долу, но замъглената пета глава, която увенчава колоната на духовете, сега е придобила по-ясни очертания и грее с неземно сияние. Тя сякаш му се усмихва.

— Виждам, че си рискувал. Това е хубаво — като че ли изрича тя и след това колоната започва да се удължава, да се извисява към просветлелите сега небеса…