Роджър Зелазни - Окото на котката

Излез, за да тръгнеш отново по следата, да прекосиш началото на големия каньон вдясно, да продължиш на север. Сам, с песен. Красив е падащият сняг. Красиво е навред наоколо…

— Възхищавай и се, докато все още можеш, следотърсачо.

— Котко? Ти си мъртва. Нямаме повече работа заедно!

— И сега ли смяташ, че съм мъртва?

— Докоснах лапата ти на мястото, където ти падна. Тя беше неподвижна и сякаш стъклена. В тебе нямаше живот.

— Мисли си така, щом искаш.

— Нито пък е възможно нещо да се измъкне изпод онази грамада от камъни.

— Ти ме убеди. Ще се върна и ще легна…

Били се обърна, но видя само сняг в каньона и нищо друго.

— … но първо ще те намеря.

— Няма да е твърде трудно.

— Радвам се да го чуя от теб.

— Искам да свърша онова, което съм започнал. Побързай.

— Защо не ме почакаш?

— Трябва да вървя по една следа.

— И това е по-важно от мен?

— От теб ли? Ти сега изобщо не ме интересуваш.

— Не звучи особено ласкаво. Все пак така да е. Ако трябва да се срещнем при твоята следа, там ще се срещнем.

Били провери оръжието си.

— Трябваше да се качиш на влака — каза той.

— Не те разбирам, но няма значение.

— Има все пак — отбеляза Били, заобиколи една скала и видя, че следата продължава напред.

Над водата танцуваше снежна вихрушка. Той чу единичен удар на барабан.

Болката в рамото беше намаляла и се бе превърнала в тъпо пулсиране. Той се вглеждаше в сгъстените сенки, когато минаваше покрай тях, питаше се дали звярът не изчаква, за да скочи върху него, макар да знаеше, че този страх е нелогичен, тъй като следите се стелеха ясно отпред. Пък и защо й беше нужно на тази твар да си прави труда да лежи свита на две и да го чака, когато можеше да отдели една секунда и да го смаже, като се върне на мястото, където се срещнаха?

Айрънбеър изруга, но продължи да се взира. Дъхът му образуваше кълба пара пред него. Носът му беше замръзнал, а очите му периодично сълзяха.

Йелоуклауд се оказа прав. Изобщо не беше трудно да се проследяват тези дири. Прости и водещи право напред. Дълбоки и добре очертани.

Нямаше ли някакво раздвижване вляво?

Да. Вятърът люлееше храстите.

Изруга отново. Наистина ли предците му бяха командвали бойни отряди? Толкова за генетиката…

— Джими. Не прекъсвай контакта!

— Няма, Чарлс. Приятно ми е да имам компания.

— Къде си? Какво става?

— В каньона съм, преследвам звяра.

— Ние сме в Аризона, в хотела близо до мястото, където започват каньоните.

— Защо?

— За да помогнем, ако можем. Ти преследваш звяра ли? Йелоуклауд с тебе ли е?

— Беше, но звярът му счупи крака. Обади се и повика помощ.

— Значи го срещнахте?

— Да. От цялата работа спечелих изкълчено рамо. Все пак успях да изпратя няколко изстрела в онази твар.

— В безсъзнание ли беше?

— Да.

— Чудех се защо известно време не можех да се свържа с теб. Установи ли контакт със Сингър?

— Не.

— Ние успяхме. Той е един побъркан индианец.

— Мисля, че знае какво прави.

— А ти самият знаеш ли какво правиш?

— Предполагали че се държа като втори побъркан индианец.

— И аз съм на същото мнение.

— Май тук сме прекосили потока.

— Смятам, че трябва да се измъкваш. Вървиш по следите на двама, не на един.

— Сега започва да вали сняг. Господи, надявам се да не покрие дирите. Топи се, щом достигне земята. Това е добре.

— Струва ми се, че онзи звяр веднъж за малко не те уби.

— Те променят формата си.

— Следите ли?

— Да. И се приближават към стената. Чудя се какво ли означава това.

— Означава, че е най-добре да стреляш по всичко, което се движи.

— Тук има нещо мокро и подобно на стъкло… Как ли изглежда кръвта на онази твар?

— Все пак колко далече си стигнал?

— Нямам представа. Часовникът ми е счупен. Струва ми се, че съм вървял цяла вечност.

— Може би е по-добре да спреш и да си починеш.

— Как пък не! Време е да опитам да побягам известно време. Имам някакво усещане. Мисля, че съм близо до звяра и че той е ранен.

— Не искам да съм в съзнанието ти, ако те докопа.

— Не си отивай още. Страх ме е.

— Ще почакам.

В следващия четвърт час усещаше мълчаливото присъствие на Фишър, докато тичаше покрай виещата се стена. Не разговаряха, докато Айрънбеър не спря, за да си поеме дъх на един завой.