Роджър Зелазни - Окото на котката

— Защо все още сме живи?

— Според мен звярът не сметна, че си заслужава да ни убива. За него бяхме просто досадници, от които трябва да се отърве.

— Това показва колко сме важни в действителност, не мислиш ли?

— Не се оплаквам. Слушай, край стената има сухи клонки. Би ли донесъл няколко наръча? Искам да запаля огън.

— Разбира се. — Айрънбеър тръгна да изпълни поръчката. — Чудя се докъде е стигнала онази твар.

— Не можеш ли да разбереш?

— Засега не искам да се доближавам до нея. Тя може да вреди и само с мозъка си.

— Смяташ да тръгнеш след нея ли?

— Стига да измисля начин да я проследя.

Йелоуклауд се усмихна, обърна глава и посочи с брадичка:

— Отправи се натам.

— Аз не съм следотърсач като теб.

— Че не ти и трябва. Онзи звяр е достатъчно тежък и бяга съвсем открито. Нищо работа. Пък и ни най-малко не го е грижа дали някой от нас знае накъде се е запътил. Вземи прожектора. Ще можеш да виждаш отпечатъците.

Айрънбеър донесе наръч съчки и се върна да потърси още. Когато дойде и с втория куп, Йелоуклауд вече беше стъкнал огъня.

— Мога ли да направя още нещо за теб? — попита Айрънбеър.

— Не. Тръгвай спокойно.

Айрънбеър метна оръжието си на рамо и взе прожектора. Когато обходи с лъча каньона, лесно забеляза следите.

— Вземи и това — подаде му Йелоуклауд портафона.

— Добре. Отивам да се опитам още веднъж.

— Може би трябва да се целиш в окото.

— Може би. Довиждане.

— Успех.

Айрънбеър се обърна и тръгна. Водата беше тъмна, говореше на език, който той не разбираше. Пътят беше чист. Следите — огромни.

Върви покрай виещата се стена на каньона. Вятърът пее, поривите му връхлитат като побеснели над ширналия се тук поток и издигат вихрушки от блеснали капки. Другата страна е по-закътана, но червеният път минава близо до тази стена и сега тръгва нагоре. Вълничките сякаш носят скални рисунки. Отпечатъци от лапата на коварната твар. Покрити със скреж кости край следата. Заек. Изгорял хоган, вътре — зелена светлина. Място на смъртта. Да отмести очи. Да побърза напред. Сияние на кристал. Стената е покрита с ивица сняг, пухкав като перце. Следата продължава да криволичи. Дотам, докъдето стига погледът. Кой сега е плячката?

Спира да пийне вода там, където в потока се влива ручей. Изгарящо-ледена вода с вкус на скала и на пръст. Към него се движи пелена от мъгла, а в нея, край южносин пламък, се виждат маскирани танцьори. Земни ритми. Превърнал се е в дим, понесъл се по своя път, безмълвен и безлик, устремен да се слее с мястото, откъдето избликват и пулсират вибрациите на земния танц. И да се изгуби в него.

Бели и меки, поглъщащи всичко звуци — както оттам, където бе тръгнал на лов за онзи гарлет някога, много отдавна…

Танцьори вляво, танцьори вдясно, танцьори, пресичащи пътя му. Дали изобщо го забелязват, така невидим и приличен на дух, когато минава покрай тях по все тъй ярката, все тъй червена пътека, начертана на земята като че с огън и кръв?

Един танцьор се приближава, понесъл нещо, покрито с тъкана кърпа на старинни шарки. Той спира, защото танцьорът с едно движение препречва пътя му и протяга предмета право към него. Свалят покривалото и под него се показват две ръце. Вглежда се в тях. Този белег близо до основата на левия палец… Неговите собствени ръце.

Когато ги разпознава, те се издигат и започват да кръжат пред него, сякаш Били прикрива лицето си с тях. Усеща ги като ръкавици в периферията на аурата си. С тях е одирал кожи на дивеч, сражавал се е, галил е косите на Дора…

Оставя ги да паднат от двете му страни. Хубаво е да си ги върне. Танцьорът се отдалечава. Били се завърта като снежна вихрушка и продължава по своята следа.

Няма време. Сноп сиви клонки изникват изпод земята на склона вдясно, до следата… Спира и наблюдава как цветът им се променя в зелен, как по повърхността им се появяват издатинки, които се превръщат в пъпки. Пъпките се разпукват, листата се разтварят, изправят се, растат. Появяват се бели цветове.

Отминава, поклаща ръце. Отляво приближава друг танцьор с нов предмет.

Били спира, колебае се и поема в ръцете си като дар собствените си стъпала, които поставя под себе си — на мястото им на земята. „Толкова много километри сме извървели заедно…“