Роджър Зелазни - Окото на котката

Вдигна автомата — мерникът беше прост — и се прицели право в сянката. После се замисли за точността на изстрела и отново свали оръжието. Твърде далече. Ако сянката действително беше Котката, не искаше да рискува и да не я улучи, а само да издаде позицията си.

Сянката спря. Разля се във формата на скала и дълго време остана неподвижна. Той беше почти готов да повярва, че всичко е просто игра на светлосенки. Почти. Прицели се в скалата и задържа мерника така.

— Някъде тук си, Били. Усещам те.

Той не отговори.

— Където и да си, скоро ще съм при теб.

Дали да рискува и в крайна сметка да стреля, зачуди се той. На Котката щеше да й трябва известно време, за да приеме по-подвижна форма. Несъмнено дотогава щеше да има поне няколко благоприятни възможности…

Отново движение. Скалата помръдна, удължи се, отново промени формата си, докато се плъзгаше покрай стената.

— Страдай, следотърсача. Съдено ти е да умреш. Първият ти изстрел ще те издаде и аз ще се изплъзна от всички следващи. Ще ме видиш тогава, когато съм готова да се появя пред погледа ти, и чак тогава ще стреляш.

Движението се поднови с плъзгане към истинска скала под надвиснала грамадна издатина. Сред аморфната структура се провидя блясъкът на окото на Котката, започнаха да се оформят лапите й.

Били прехапа устна, когато си спомни как беше видял един торглиндски метаморф да тича по почти вертикална стена на родната си планета. Тогава беше натиснал спусъка и не беше улучил.

Котката замръзна за част от секундата, когато високо над главата й проблесна изстрелът, после започна да се движи по-бавно, отколкото Били бе очаквал, което го заблуди, че звярът наистина е ранен. Котката отскочи назад към редица от камъни по-близо до стената. След това погледна нагоре, осъзна грешката си, събра лапи под себе и се хвърли напред. Но късно.

Отцепилата се при изстрела огромна канара се изтърколи по стената и срути издатината, под която се готвеше за скок Котката. Лапите й вече се бяха оттласнали от земята, но въпреки това скалата се сгромоляса върху нея.

— Ловецо! Мисля… че ти победи…

Били стреля отново. Този път засипа с огън земята на десет метра вдясно от падналата скала. Премести дулото леко вляво и отново натисна спусъка. Сега експлозията разтърси върха на купчината камъни.

Стори му се, че видя широка предна лапа да се протяга в горния край на каменната грамада. Но от това разстояние не можеше да е сигурен.

Потрепване ли беше това?

Стреля отново и взриви центъра на купчината скални отломъци.

Из целия каньон се разнесе мощен грак. Отново се чу онова плющене — този път бавно. Били вдигна поглед нагоре и зърна черната сянка да отлита надясно.

— Свърши се — запя той, опрял глава на ръката си — и моята благодарност се издига като дим…

Думите се носеха бавно, докато погледът му обхождаше дъното на каньона. После челото му се набърчи. Стана. Наведе се напред, взря се по-внимателно.

— Защо? — попита на глас.

Но никой не отговори.

Следата, по която бе вървял, не свършваше на това място. Неизвестно защо бе пропуснал да я забележи преди. Тя продължаваше надясно, извиваше и се губеше от погледа зад стената на каньона, като вероятно продължаваше към по-далечния край на местността.

Били метна оръжието си на рамо и оправи раницата. Не му беше ясно какво означава това, но щеше да продължи.

Върна се на мястото, откъдето се бе изкачил, и започна да се спуска.

Рамото го болеше. Освен това дъждът се сипеше върху лицето му, един камък го бодеше в гърба. Известно време не чувстваше нищо друго и чак после осъзна, че тези усещания означават едно: жив е.

Айрънбеър отвори очи. Прожекторът на Йелоуклауд лежеше наблизо и осветяваше един сипей.

Извърна глава и видя самия Йелоуклауд. Той седеше, облегнал гръб на един камък, изпружил крака пред себе си. С двете си ръце се държеше за лявото бедро.

Айрънбеър вдигна глава, протегна ръка, облегна се на лакът.

— Жив съм. — И седна. — Ти как си?

— Кракът ми е счупен — отвърна Йелоуклауд. — Над коляното.

Айрънбеър стана, отиде до прожектора, вдигна го и пак се обърна към Йелоуклауд.

— Лошо — приближи се той. — Не можеш да се движиш дори на куц крак.

Клекна до него.

— Не знам точно как е най-добре да постъпим — рече той.

— Имаш ли някакво предложение?

— Вече се обадих за помощ. Портафонът ми не е повреден. Ще пристигнат и ще доведат лекар. Ще ме измъкнат оттук на носилка, ако се наложи. Не се тревожи. Ще се оправя.