Роджър Зелазни - Окото на котката

Зад гърба си чу шум. Приличаше на грохота на отронен търкалящ се камък. Айрънбеър беше наясно, че ако в следващите няколко минути не се освободи, нищо от онова, което чувства, вече нямаше да има значение. За него всичко щеше да свърши. Без остатък. Звярът, който Сингър наричаше Котка, почти го застигаше…

Краката му продължиха да извършват забавени, равномерни движения. Опита да си представи Котката, но не успя. Злобна сянка с гъвкави движения… огромно око, което се носи плавно като луна… Образите се появяваха и изчезваха. Нито един като че ли не съответстваше напълно на приближаващия звяр — могъщ, безстрашен…

Безстрашен?

Един образ изскочи в съзнанието му, съпроводен с въпрос: колко силно е впечатлението, което той може да проектира в мозъка? Фишър с лекота беше в състояние да създава илюзии, които трудно се различаваха от действителността. Би ли могъл той, Айрънбеър, да успее да се спаси с част от тази правдоподобност, ако я подкрепи с всичко, което притежава? Вероятно само колкото да обърка звяра, не повече.

Всъщност възникването на идеята и усилието за приложението й се извършиха едновременно. Размишлението протече заедно с действието — рефлекторен навик на част от същността му.

Пясъчната ивица, през която току-що бе минал… Проектира нейното изригване и блестящата триъгълна фигура, която внезапно се извиси и се хвърли напред в стремежа си да обгърне своя преследвач…

— Крел! Крел! — изпрати той мисълта, съсредоточен върху постигането на съвършено изображение.

Остана на място, почувствал вълните на паника откъм гърба си, осъзнал, че пак контролира собствените си движения; осъзна и че Йелоуклауд е спрял.

— Крел! — Но дори когато укрепваше образа с всички чувства на заплаха и ужас, с които току-що се бе запознал, дори когато сваляше скорострелния автомат от рамото си и го хващаше здраво в ръце, беше наясно, че макар вече напълно да владее движенията си, изпитва страх да се обърне и да се изправи лице в лице със съществото, което стоеше зад него.

Гърмежът от оръжието на Йелоуклауд разсея обхваналата го парализа. Той се извъртя стремително с готов за стрелба автомат.

В светлината на прожектора на Йелоуклауд Котката вече не беше изправена, отпускаше се на земята, а онова ужасно око сякаш го фиксираше, гореше, пронизваше.

Натисна спусъка, започна да движи оръжието и от очертаната линия на земята пред звяра излетяха кал и чакъл.

Йелоуклауд стреля отново, Котката подскочи и се хвърли напред. Айрънбеър вдигна дулото на своето оръжие и даде нова серия изстрели. Тя нашари с разкривена ивица шията и плешката на Котката.

И после настъпи пълна тишина и мрак, сред които почувства как тялото на Котката се удря в неговото.

Седяха или лежаха в хотел „Гръмотевична птица“ недалеч от устията на каньоните. Но все едно всички бяха в една стая, тъй като стените не пречеха на разговора им.

— Е? — попита Елизабет. — Какво научи?

— Смятам да опитам отново — отвърна Фишър. — Почакай няколко минути.

— Доста време ти отне — обади се Мансин.

— Нали знаеш, че понякога стават засечки — мозъкът е в необичайно състояние и в него се прониква трудно.

— Нещо не е наред — отсъди Мансин. — И аз се опитвам от известно време.

— Може би сме твърде закъснели — намеси се Мърси.

— Не ставай смешна!

— Просто се опитвам да бъда реалистка.

— Свързах се с дома на Йелоуклауд, докато се мъчехте да установите контакт — обади се Елизабет. — Жена му ми съобщи, че преди известно време той и Айрънбеър са тръгнали заедно. Отишли са към каньоните, каза тя.

— По следите на Сингър ли? — попита Мансин.

— Не пожела да каже нищо повече. Но каква друга причина би могло да има?

— Наистина.

— Ще опитам отново — каза Фишър.

— Почакай — спря го Елизабет.

— Защо?

— Сам не успяваш да постигнеш нищо.

— Искаш да кажеш, че трябва отново да се обединим и тогава да опитаме, така ли?

— Защо не? Нали затова сме тук. Да работим заедно.

— Мислиш ли, че Сандс?… — започна Мансин.

— Вероятно — отвърна Елизабет.

— Така е — каза Мърси. — Но той няма да ни навреди.

— Е, права си да изтъкваш защо сме тук — обърна се Мансин към Елизабет.

— А ако не успеем да открием Джими? — попита Фишър. — Какво ще правим тогава?

— Ще опитаме отново със Сингър — отговори Елизабет. — Може би този път ще ни послуша.