Роджър Зелазни - Окото на котката

Колата забави ход, провря се под една надвиснала скала и спря. Снегът отново се бе превърнал в дъжд, който тук само ръмеше — бавно падащи студени капки.

— Стигнахме ли? — попита Айрънбеър.

— Почти — отвърна Йелоуклауд. — Оттук надолу е лесно. Е, сравнително лесно. Чакай да взема очилата и прожектора и ще те водя.

Слязоха от колата, взеха малки раници и преметнаха през рамо оръжието си. Йелоуклауд насочи светлината на прожектора си към каньона.

— Следвай ме — обърна се той към Айрънбеър. — Преди няколко години тук скалите се свлякоха. Получи се нещо като пътека. Щом стигнем на дъното, ще се окажем по на завет.

Айрънбеър закрачи след него и двамата се приближиха до ръба на каньона. Долната му част не се виждаше, а скалите отпред изглеждаха назъбени и хлъзгави. Магът не каза нищо и скоро започнаха спускането. Йелоуклауд местеше прожектора си, за да осветява пътя пред тях.

Докато се спускаха, дъждът намаля, а приблизително на половината разстояние се озоваха изцяло под укритието на стената и той вече не стигаше до тях. Скалите станаха по-сухи и те ускориха темпото. Айрънбеър се вслушваше във воя на вятъра и в шума на дъжда.

Придвижваше се от скала на скала и след известно време започна да се пита дали наистина има дъно. Взе да му се струва, че вървят надолу цяла вечности че цялото останало време ще бъде запълнено единствено с безкрайно повтарящи се движения на вкопчване в канарите и навеждане. Тогава чу Йелоуклауд да се провиква:

— Ето че стигнахме!

Скоро след това установи, че се намира на дъното на каньона сред изкривени и плуващи под светлината на прожектора скални форми.

— Не мърдай за минутка — нареди Йелоуклауд. — Не искам да объркаме следите. — После попита: — Можеш ли да използваш онзи свой номер и да разбереш дали наблизо има някой?

— Като че ли няма — отвърна след няколко секунди Айрънбеър.

— Чудесно. Смятам тук за известно време да си служа с нормална светлина. Ти се настани удобно, докато видя какво мога да открия.

През следващите минути Айрънбеър наблюдаваше как Йелоуклауд мести бавно прожектора, изследва земята, като се отдалечава все повече, движи се отляво надясно и обратно. Най-сетне спря. Изправи се. Махна на Айрънбеър да се приближи и индианецът закрачи напред.

— Откри ли нещо? — попита той, когато стигна до Йелоуклауд.

— Минал е оттук — отвърна Йелоуклауд. — Виждаш ли?

Айрънбеър разгледа земята и кимна. Не забеляза нищо, но прочете в мозъка на другия, че той е разпознал следите.

— Преди колко време е бил тук?

— Не мога да кажа със сигурност. Всъщност няма голямо значение. Да тръгваме.

Вървяха почти четвърт час в мълчание, преди Айрънбеър да реши да попита:

— Забеляза ли някакви следи от преследвача му?

— Никакви. Тук-там се виждат само няколко кучешки дири. От разказа ти за звяра излиза, че не би могъл да има подобни размери.

— Не. Много по-едър е.

Йелоуклауд не се подведе по лъжливите следи в Каньона на двойната пътека и продължи на североизток към основния пролом.

Имаше нещо хипнотизиращо в равномерния вървеж, в изникващата от мрака пътека сред скали, локви, кал и храсти. Студът не беше толкова режещ, колкото можеше да се очаква, тъй като вятърът бе отслабнал, но Айрънбеър започна да усеща как се вкочанява — по-скоро по психологически причини. Водите покрай тях се плискаха и бълбукаха. Ръцете му се движеха, а краката пристъпваха почти автоматично.

— … Да, да, да, да, да, да, да…

Вятърът сякаш му говореше, сякаш от дълго време го унасяше с думи, изпълнени с покой сред монотонните движения.

— … Унеси се, унеси се, унеси се, унеси се. Да, почини, да, почини, нинини, нинини, нинини…

Изведнъж осъзна, че това не е само от вятъра и от ритъма на движението. Имаше някой…

— Да. Да.

Сила. Мрак. Смърт. Беше зад гърба му. Нещото. Звярът. Приближаваше.

— Да. Да.

И вече не можеше да направи нищо. Дори не можеше да забави крачка, камо ли да се отклони от пътя. Съществото го беше завладяло изцяло и така умело го контролираше, че той не бе почувствал дори намек за присъствието му. Чак досега, когато беше вече твърде късно.

— Да. Да, сине на градовете. Изглеждаш различен от другия, но и двамата препречвате пътя ми. Продължавайте да вървите. Скоро ще ви хвана. И тогава няма да има значение.

Айрънбеър отново се опита да свърне встрани, но мускулите отказваха да му се подчиняват. Готвеше се да проникне в мозъка на Йелоуклауд, за да разбере дали той вече е разбрал състоянието му. Някъде отзад създанието осъществяваше някакъв телепатичен контрол над нервната му система. Не можеше да каже дали чете и мислите му. Може би. А може би не. Айрънбеър искаше да запази в тайна от тази твар собствените си телепатични способности, ако изобщо бе възможно. Не, не знаеше със сигурност. Ала чувстваше…